За "империята на злото"

Вероятно сте чували, че американския президент Роналд Рейгън е нарекъл СССР „Империя на злото”. Нека оставим настрана недопустимото дипломатическо своеволие на холивудския актьор. Съчиняването на мита за империята на злото има своя доста интересна история на която лесно намираме паралел измежду съвременните събития. Митотворчеството е неотменна част от американската държавна политика и има изцяло манипулативна цел. Научавайки определени исторически факти бихме стигнали до заключението, че всъщност крадеца вика „Дръжте крадеца!”.

Манипулирано настояще - Ирак

Доналд Ръмсфелд и Саддам Хюсеин - щастливи заедно.

Годината е 2001-ва 11ти септември 8:00 часа сутринта. Закуска в Пентагона. Секретарят по отбраната, Доналд Ръмсфелд, казва „Някога през следващите два, четири, шест, осем, десет, дванадесет месеца ще се случи събитие, което ще е достатъчно шокиращо, че да напомни на хората колко важно е да има силен и здрав отдел (министерство) на отбраната което допринася за укрепването на мира и стабилността в нашия свят. И това е което укрепва мира и стабилността.” Какви пророчески думи! Малко след това влиза служител който донася записка съобщаваща, че Световния търговски център е ударен от самолет (1).

Февруари 2001. Генерал Колин Пауъл прави следното изказване „Той (Саддам Хюсеин) не е развил някакви съществени възможности относно оръжията за масово поразяване (ОМП). Той не е способен да използва конвенционални средства срещу своите съседи”. Юли същата година съветника по отбраната на САЩ, Кондолиза Райс, казва „Ние сме способни да го (Саддам Хюсеин) предпазим от придобиване на оръжия. Неговите военни ресурси не са възстановени (след войната в залива 1990-1991)”. Същия месец по отношение на евентуална война с Ирак тя казва на колега от администрацията „Не си хабете думите. Решението е взето.” Решението да се нападне Ирак е взето месеци преди 11ти септември 2001. На едно от първите заседания след атентата вицепрезидента Чейни предлага „Дали да не използваме случая за да направим нещо за Ирак.” Какво има той в предвид? Свързването на агресията спрямо Ирак, за която вече има решение, с току що извършения атентат.

Започва огромна по мащабите си кампания за оправдаване на евентуална агресия на САЩ срещу Ирак. Кампанията е по начало черен пиар в който се включват масово средствата за масова информация. Нейните основни твърдения са две. 1. Саддам произвежда и притежава оръжия за масово поразяване включващи химически и биологични оръжия в огромни количества и разработва ядрени оръжия и ракети с далечен обсег на действие. С това той заплашва САЩ както и други страни в света. 2. Саддам е свързан с терористичната мрежа Ал Каеда и поради това, всеки момент неговите оръжия могат да се окажат в ръцете на терористи. От тези твърдения следва, че Саддам е заплаха за САЩ от която трябва да се защитаваме. В края на септември 2002 Буш заявява „Опасността за нашата страна е огромна. Опасността за нашата страна нараства. Иракския режим притежава биологични и химически оръжия и възстановява фабриките си за производство на още биологични и химически оръжия. Според Британското правителство, Иракския режим може да осъществи биологична или химическа атака в рамките на не повече от 45 минути от издаването на заповедта. Режимът има отдавнашни и продължаващи връзки с терористични организации. В Ирак има терористи от Ал Каеда. Режима опитва да се сдобие с ядрена бомба и с подходящ радиоактивен материал би могъл да построи такава в рамките на една година.”

Колин Пауъл лъже ООН с шишенце мощна отрова от химическите оръжия за масово поразяване на Саддам. Представете си, ако беше го изпуснал.

Твърдения от този род непрекъснато се повтарят в медиите от висши служители на Белия дом. Според едно изследване в периода след 11 септември 2001 са изказани 935 подобни лъжливи изказвания, най-вече президента Буш, вицепрезидента Чейни, държавния секретар генарал Колин Пауъл, съветника по отбраната Кондолиза Райс, секретаря по отбраната Ръмсфелд и неговия заместник Уолфовиц (2).

А иначе с химически оръжия се борави ето така.

Твърденията очевидно не отговарят на истината, както може да се съди и по споменатите изказвания на Пауъл и Райс месеци преди септември 2001ва. Те не са безпочвени. След Войната в Залива на Ирак са наложени ограничения относно притежаването на оръжие. Те включват унищожаването на химическите и биологичните оръжия, както и спиране на програмите за създаване на ядрени оръжия и ракети с далечен обсег. През целия период след 1991 Ирак е посещаван от международни инспектори на ООН за контрол на въоръженията. Според тях Саддам не притежава оръжия за масово поразяване. Белия дом твърди, че инспекторите не са ги открили. По тяхно настояване инспекциите се възобновяват в периода 2002-2003. Според посланика на Ирак в ООН, Мохамед Ал-Доури, Саддам е унищожил химическите и биологичните оръжия още през 1991-1992 година поради опасения, че Ирак ще бъде унищожен от САЩ и съюзниците му. Това съвпада и с резултатите от инспекциите на ООН и с данните на ЦРУ и другите разузнавания. Не се откриват също и никакви връзки с Ал Каеда и атентатите от 11ти септември. Самата идея е абсурдна, тъй като Саддам не е религиозен и представлява светската власт в Ирак. Бин Ладен и Саддам са били врагове. Бин Ладен е считал Саддам за социалистически изменник. Разузнавателните данни на ЦРУ сочат, че Ирак най-малко от всички страни в региона има някакви връзки с терористи.

Неуспеха на инспекторите да открият оръжията на Саддам стават повод да се засилят критиките към разузнаването. Върху ЦРУ се упражнява натиск да преразгледа доказателствата. Фактически, на ЦРУ се възлага да изфабрикува доказателства. Появяват се „сведения” за среща в Прага между Мохамед Ата и служители на Иракското разузнаване извършена няколко месеца преди атентата на 11ти септември. „Откриват се” документи свидетелстващи за покупка на съоръжения (тръби) годни за употреба в производството на ядрено оръжие. Ирак ги бил закупил от Нигерия. Документите се оказват фалшиви и в последствие Райс ще се оправдава, че не били знаели, че са фалшиви.

Най-големия цирк се разиграва от генерал Колин Пауъл пред ООН на 5ти Февруари 2003. Неговите „доказателства” за наличието на оръжия за масово поразяване в Ирак са малко шишенце с неясно съдържание, няколко сателитни снимки и рисувани схеми подобни на тези на несъществуващия комплекс „Тора Бора” в Афганистан. На сателитните снимки се виждала сграда с камион до нея след това сградата без камион. От това твърде скъпо доказателство, че камионите се движат се прави заключение, че Саддам е изнесъл и скрил оръжията си за масово поразяване.

С тези „доказателства” върхушката от Белия дом нарочва Ирак като заплаха за САЩ. Заплаха която изисква да се действа, защото ако не се действа тогава Саддам ще действа. Започва да се разгръща философията на „димящото дуло” лансирана отново от Буш, Райс, Чейни и Ръмсфелд. Идеята е че една „превантивна война” е оправдана. Тъй като сме застрашени и ще ни нападнат то по-добре ние да нападнем първи. Така ние се защитаваме като нападаме. Няма да коментирам извращението което такава теза представлява. Но дори да я приемем, тя е базирана на мнима лъжовна заплаха което означава, че „превантивната война” срещу Ирак е непредизвикана агресия и агресорите знаят това. Агресията е престъпление според международните норми и обхваща всички военни престъпления според дефинициите на Нюрнбергския процес.

Всички тези лъжливи твърдения относно Ирак са многократно повтаряни по всички медии в периода преди атаката срещу Ирак през март 2003 година. Изписани са голямо количество статии. Направени са репортажи. Лъжата е грандиозна. Тезите се поддържат и по време на войната. След окупирането на Ирак оръжия за масово поразяване не се откриват. Тогава се възприема мнението на Мохамед Ал-Доури, че химическите и биологичните оръжия са унищожени през 1991-1992. Шум около това не се вдига. Наказани няма. Пуска се в действие друга лъжа – демократизацията на Ирак като цел на войната и окупацията. По оценки от 2006та година броя жертви на войната в Ирак е около един милион, а бежанците достигат около 4.5 милиона. Района е опустошен и заразен от употребявания от американската армия обеднен уран.

Срещайки се с фактите така подредени привържениците на САЩ, неговата демокрация и либералните ценности веднага ще споменат неизбежни грешки и ще хвърлят вината върху правителството на Буш. Запознатите с историята на САЩ не биха се съгласили. Съществуват много такива случаи, но има един който е много близък до описания и по едно стечение на обстоятелствата участват същите хора. Този случай засяга и нас.

Удобно забравено минало – СССР

Невидима заплаха.

Годината е 1972. Президент на САЩ е Никсън, Държавен секретар – Хенри Кисинджър. В резултат на няколкогодишните преговори SALT I (Strategic Arms Limitation Talks) Никсън и Брежнев подписват договор за ограничаване на антибалистичните ракети както и на някои видове нападателни оръжия. В този период обаче в САЩ се появява групата на неоконсерваторите – хора със сравнително крайни политически възгледи. Счита се, че те са повлияни от философията на Леви Страус според който зрънцето на разрушението на либералното общество е заложено в абсюлютизирането на индивидуалната свобода, тъй като последната нараства за сметка на разрушаване на моралните ценности и обществените социални връзки. За да се избегне това, той предлага създаване на обединяваща митология като например съществуваща заплаха или месианска битка против злото. При това допуска той (напълно в рамките на американските демократични традиции) е оправдано малък елит от висши функционери, т.е. лидерството, да не вярва в мита, но умело да скрива истината от обществото в името на неговата стабилност. Доколко Страус е повлиял на неоконсерваторите е трудно да се каже. Ако съдим по току що описания случай на войната в Ирак, както и доброволно възприетото от САЩ месианство в името на „демокрацията” то няма съмнение, че подобна философия се следва, но можем да се съмняваме, че Страус е неин родоначалник.

Неоконсерваторите навлизат в коридорите на властта в края на мандата на Никсън и началото на мандата на президента Форд. Един от тях започва систематично да прави изказвания за това как СССР увеличавал и усъвършенствал своите оръжия и как неговата цел била разрушаването на САЩ. Аналогията с Ирак ще стане по-пълна като научим името на този човек – Доналд Ръмсфелд тогава секретар по отбраната (Secretary of Defense). Неговото протеже, Ричард (Дик) Чейни е назначен за секретар на администрацията (Chief of Staff). Тия назначения стават при една доста спорна реорганизация на кабинета от президента Форд наречена „Хелуинското клане” (The "Halloween Massacre"). Твърденията на Ръмсфелд биват опровергавани от разузнавателните данни на ЦРУ. Неоконсерваторите обаче обвиняват ЦРУ, че подценява съветската заплаха в своите годишни „Оценки на националното разузнаване” (National Intelligence Estimate (NIE)). Ръмсфелд успява да убеди Форд, че ЦРУ не е догледало нещата и че е необходимо да се направи комисия с хора извън ЦРУ които да направят независимо изследване, ползвайки разузнавателните материали на ЦРУ. Комисията става известна като „Отбор Б” (Team B в противовес на служителите от ЦРУ които са Team А) и е съставена от крайно антисъветски настроени анализатори. Както се казва в уводните бележки на изготвения от тях доклад (Стр. iii) „Участниците в „отбор Б” бяха умишлено избрани измежду опитни политически и военни анализатори на съветските дела известни с по-мрачни възгледи за съветската стратегия отколкото общоприетите в разузнавателните среди.” Шеф на Отбор Б става Ричард Пайпс (RichardPips), а като съветници в него влизат и друг лъжец от Иракската афера – Пол Уолфовиц и Пол Нитче - съчинителя на документ NSC-66 който се счита за поставящ началото на гонката във въоръжаването. В самия Доклад на „Отбор Б” пише (Стр. iv) „Трябва да се подчертае, че този отчет бе приготвен набързо, на членовете на „отбор Б” бяха дадени само 12 седмици (в някои случаи и по-малко) в които да обработят голямо количество материал и да приготвят завършена чернова.” Изготвения от „Отбор Б” доклад изобилства с неточности, фантасмагории и необосновани твърдения също както и обвиненията срещу Ирак. Популярен пример е акустичната система за откриване на подводници. След като няма доказателства, че руснаците разработват такава доклада заключва, че те тайно разработват неакустична такава за която също няма данни, но пък нямало данни тъй като САЩ били търсели само акустична система, а не неакустична. Това че според експертите и учените няма технология по която да се направи такава система няма значение. Аргументите, че икономиката на СССР се намира в хаос и това се отразява върху противоракетната им отбрана са отхвърлени с твърдението, че това били умишлени заблуждаващи маневри на руснаците. Радарни системи в Красноярск са „разпознати” като лазерно оръжие. Спекулира се дори с превод от руски. Руско военно ръководство наречено „Изкуството да побеждаваш” в доклада е преведено като „Изкуството да завоюваш”. Според Ане Кан от агенцията по разоръжаване и контрол на оръжията (Arms Control and Disarmament Agency,) когато човек се вгледа във всяко едно конкретно твърдение на доклада относно който и да е тип оръжие се откриват неверни твърдения. Въпреки очевидните несъответствия и необоснованите твърдения доклада претендира не просто да е анализирал въоръженията на СССР но и да е проникнал в намеренията на съветските лидери. Доклада бил избягнал съсредоточаването на ЦРУ върху конкретните оръжейни системи, а се опитвал да види цялата картина. Доклада на „Отбор Б” отхвърлял тезата на ЦРУ, че руснаците „мислели като нас” която водела до огледалност („mirror-imaging”) на намеренията. Следователно, след като руснаците не мислят като нас то те смятат да ни нападнат и то с ядрено оръжие. Тезата на руснаците за мирно съвместно съществуване (на соца и капитлаизма) е отхвърлена. Нейната цел както и целта на преговорите и договорите SALTспоред съветските лидери била „не общо усилие за осигуряване на глобален мир, а средство за по-ефективна конкуренция със САЩ”.

Така под натиска на неоконсерваторите се сформира екип от пристрастни „експерти” които подготвят необективен доклад с невярно съдържание относно конкретните оръжейни системи и с претенциите да е проникнал в намеренията на руснаците. Основата на обвиненията срещу СССР се доказват с параноични аргументи, че щом няма доказателства за това което искаме да докажем, то руснаците са толкова напреднали, че умело са го скрили от нас. Не знаем какво мислят съветските лидери, но по всички несъществуващи, т.е. укрити от руснаците данни, личи че се готвят за ядрен удар срещу САЩ и следователно са първостепенна заплаха. Няма никакво съмнение, че създаването на този доклад е една преднамерена лъжа от същия мащаб и характер каква то е лъжата за оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин. Нещо повече, две от главните действащи лица, Ръмсфелд и Уолфовиц са за замесени и в двете лъжи.

Доклада на „Отбор Б” разбира се остава засекретен, но неоконсерваторите създават лоби, „Комитет на съществуващата заплаха”, който включва главно неоконсерватори и който трябва да популяризира „находките” на доклада, т.е. подхваща се пропагандна кампания – черен пиар срещу СССР същия като този срещу Ирак през 2001-2002 и този срещу Иран през 2006та – 2008ма. В медиите се създава се мита, за злия СССР, който иска да унищожи САЩ. САЩ трябва да защитава страната на доброто. В пропагандата се включва дори Солженицин с твърдения, че Руснаците искали да унищожат САЩ.

Терористичната мрежа

През 1981 Рейгън е избран за президент с участието на голямо количество крайно религиозни християни които прегръщат засилената антикомунистическа и антисъветска пропаганда. В новия кабинет участват много неоконсерватори. Уолфовиц получава поста Директор по планиране на политиката към държавния департамент. Ричард Пайпс става един от главните съветници на Рейгън. Основната идея на неоконсерваторите е да използват силата на САЩ за да борят злото по света като най-напред унищожат СССР. Картите вече са разкрити. Парадоксалното тук е, че онова с което започват е преднамерената лъжа създадена от „Отбор Б” която твърди, че дългосрочната цел на стратегията на СССР била унищожаването на САЩ, т.е. осъзнаването на собствените намерения - да се унищожи СССР преминава през огледалното приписване на лидерите на СССР на същите мотиви - нещо в което „Отбор Б” обвинява ЦРУ и което е характерна черта на американската външна политика.

За тяхно съжаление неоконсерваторите срещат остра съпротива в Белия Дом включително от самия Рейгън, който не вярва, че СССР е зла сила. Според него руснаците са били жертва на погрешна идеология и ако човек се разберял с тях те щели да се осъзнаят, да променят живота си и да просперират. За да се убеди Рейгън, че СССР е „Империя на злото” се предприемат още по драстични мерки. Даже „Отбор Б” бил подценил „опасността”. В ход влиза нова лъжа произведена от и чуждестранната репортерка, журналистката Клеар Стирлинг (Claire Sterling) в книгата й „Терористичната мрежа” („The teror network“) и подета от неоконсерватора Майкъл Ладийн (Michel Ladeen) по това време специален съветник на държавния секретар на САЩ. Книгата описва всички терористични актове всички революции и терористични организации (включая ИРА например) не като отделни явления, а като глобална терористична мрежа ръководена от Москва и КГБ. Един от аргументите на Стирлинг е достатъчно йезуитски за да хареса на неоконсерваторите - терористичните актове са съсредоточени в западна Европа, т.е. в демократичния свят и няма нито един такъв в соц. лагера, следователно са дело на Москва. Терактовете не се извършвани от руснаци. Руснаците само са осигурявали материали и оръжие и са обучавали огромно количество терористи както на своя територия така и в Куба и в Южен Йемен. Това включва от испанските ЕТА до палестинската ООП. Книгата изключва Латинска Америка. Както казва авторката това не е нейната територия. Книгата лансира и българската връзка в атентата срещу Папа Йоан-Павел II извършен през 1981 година. За този атентат Синклер през 1984 ще публикува втора книга „Времето на убийците” (The Time of the Assassins) в която доказва „българската връзка” според която българските тайни служби са организирали атентата по поръчка на съветското Главно Разузнавателно Управление и за което свидетелствали документи на Щази. Българската връзка и участието на Москва са официално отречени от ЦРУ едва през 2005 година.

ЦРУ категорично отхвърля тезата за подкрепяна от Москва терористична мрежа като поредната измислица на неоконсерваторите. Но Буш старши е сменен на поста Директор на ЦРУ от Уйлям Кейси. Последния нарежда на подчинените си да изготвят доклад по книгата! Забележете, ЦРУ да подготви доклад по журналистическа публикация. Експертите отказват с аргумента, че книгата е невярна и съдържа неверни истории съчинени от самото ЦРУ и публикувани в европейската преса през годините за да се дискредитира СССР. Самата Стирлинг твърди (3), че не било чудно че ЦРУ няма данни за такава мрежа. Нейната книга се базирала само 15% на разузнавателни данни останалото идвало от публично достъпни източници. Но служителите на ЦРУ знаят, че наличието на тези истории в публично достъпни източници е тяхно дело.

Уйлям Кейси обаче не се предава и намира университетски професор, „специалист по тероризма” който да напише меморандум утвърждаващ наличието на поддържана от Москва терористична мрежа и с него убеждават Рейгън да приеме по-агресивна политика си спрямо СССР, т.е. такава която цели унищожаването на СССР.

Историята с книгата на Синклер е трагикомична. Години наред ЦРУ съчинява лъжи компрометиращи СССР. В един момент се появява журналистка събрала тези истории в книга и книгата служи за убеждаване на американския президент в истинността на тази лъжа. Още по-показателен е случая на Уйлям Кейси. Той не е за пръв път директор на ЦРУ и му е съвсем ясно, че САЩ вършат в Латинска Америка, а и не само там, в много по-голям мащаб това в което книгата обвинява СССР. Примитивния рефлекс на огледалното мислене сработва веднага „След като ние, "добрите", ползваме тероризъм за постигане на целите си не е възможно те, "лошите", да не го ползват”. Всякакви аргументи трябва да отстъпят пред тази логика. СССР рухна, но тероризма не изчезна. Едно солидно доказателство за погрешността на тезата за контролираната от Москва „терористична мрежа”.

Интересно е да се подчертае, че неоконсерваторите не използват репресиите в СССР от Сталиново време. Дори наскоро (1973 г.) отпечатаната книга на Солженицин „Архипелага ГУЛАГ” не е използвана като доказателство за злата същност на съветския режим. Самият Солженицин е призовавал САЩ да нападне Съветския Съюз. Защо това се употребява само като вторичен елемент на антисъветската пропаганда? Моята хипотеза е, че американските стратези не притежават хуманизъм и следователно не вярват в хуманизма на останалите хора което означава, че да пледират за защита на „репресирани” би означавало да се обръщат към несъществуваща, според тях, черта в характера на хората, която, забележете, предполага човешка доброта. Американските, а и западните, държавници не вярват в такава доброта затова залагат на страха. Обратното би било прекалена вяра в мита за месианството който самите те създават.

Жертвите на пропагандата

Както виждаме онова което убеждава Роналд Рейгън да нарече СССР „Империя на злото” е една изключително грандиозна клеветническа кампания чийто два основни момента са приписването на съветските лидери на агресивни намерения спрямо САЩ и обвиняването на СССР в поддръжка на тероризъм. Две грандиозни лъжи съставляващи мащабна пропагандна кампания. Ние, българите, сме също засегнати от тази пропагандна кампания. Нещо повече, ние сме особено уязвими към подобен род пропаганда поради внушенията, че при соца. няма свобода на словото и че било забранено да се говори за „тези неща”. Сега вече е ясно че няма българска или руска връзка с атентата срещу папа Йоан Павел II. Архивите показаха, че самия Георги Марков е бил агент на държавна сигурност, което разклаща мотивацията за неговото убийство от ДС. Случая е много сходен с убийството на Литвиненко през 2006та. Затова вече не се говори за „българската връзка” и за Георги Марков, но все още може да се срещне мнението, че СССР, КГБ и най-общо "комунистите" поддържали световния тероризъм. Митът СССР - „Империя на злото” продължава да живее и ние продължаваме да пречупваме оценките за собственото си минало през призмата на злоумишлена американска пропаганда.

Други примери - Гватемала

Тези два случая на оклеветяване и атакуване на противник от страна на САЩ не са изолирани. Това че зад тях дори стоят повтарящи се лица от кръга на неоконсерваторите не бива да ни заблуждава. Агресивното и нечестно поведение на държавата САЩ е правило. Нека веднага дадем друг пример, Гватемала. През 1951 година Джакобо Арбенз (Jacobo Arbenz) е избран за президент на Гватемала. Той е социалдемократ който се заема да превърне Гватемала в модерна и независима капиталистическа страна. Едно от първите му действия е поземлена реформа която трябва да доведе до по-равномерно разпределение на обработваемата земя сред населението. До тогава Гватемала е изключително разслоена като 2% от населението притежава 70% от земята. Основната продукция на Гватемала са бананите произвеждани за американската Юнайтед Фрутс. Поземлената реформа очевидно засяга интересите на тази компания, която има своите представители във Вашингтон - братята Ален и Джон Дълес. Първия е директор на ЦРУ, втория държавен секретар. Заедно с президента Айзенхауер е взето решение ЦРУ да организира преврат срещу Арбенз. Преди това обаче, както си му е реда, се пуска в ход очерняща пропагандна кампания. Тя е възложена на Едуард Бернайс, племенник на Зигмунд Фройд и „баща” на пропагандата. Тезата разбира се е, че Гватемала е свързана със СССР и представлява комунистическа заплаха за САЩ. Клеветническата кампания включва селективно и нагласено представяне на информация на журналисти, организиране на насилие по време на антиамерикански протести и дори създаване на фалшива „независима” информационна агенция която генерира „новини от Гватемала”. ЦРУ организира групировки на територията на Гватемала които да тероризират населението. Самолети на ЦРУ бомбардират Гватемала. Пропагандата представя ескалиращото насилие като действия на борци за освобождаване на Гватемала. През 1954 преврата се осъществява. Джакобо Арбенз е свален от власт. За посещението на вицепрезидента Ричард Никсън в Гватемала пиар отдела на Юнайтед Фрутс организира изложба под наслов „Комунизма в Гватемала” като за целта дори замъква марксистка литература в Президентския дворец която е представена сякаш е била намерена там. В своята реч Никсън казва. „Това е първия случай в света, в който комунистически режим е свален от народа.” Абсолютни и безсрамни лъжи. Американците задигат почти цялата архива на правителството на Арбенз за да докажат връзки с Москва. Такива обаче няма. ЦРУ поставя на власт полковник Карлос Кастило (Carlos Castillo). По настояване на ЦРУ той създава „Национален комитет за защита от комунизма” - първия отряд на смъртта в Латинска Америка. Страната е обхваната от политически преследвания, терор и насилие, които продължават няколко десетилетия. По това време неоконсерваторите още не са се появили на политическата сцена в САЩ.

Следват подобни намеси още в Никарагуа, Салвадор, Чили, Виетнам, фактически в цяла Латинска Америка, Индонезия, Хаити и дори в Ирак, където не кой да е, а Саддам Хюсеин участва в организиран от ЦРУ преврат срещу иракския премиер Абдул Карим Касим през 1959 година. Иран също стана обект на американската пропаганда в периода от 2006та насам, но тя затихна поради разрастването на икономическата криза в САЩ от 2008.

Заключение

Общото между двата случая - оклеветяването на СССР и поемането на курс към неговото разрушаване в края на 70те и началото на 80те години на миналия век и оклеветяването и окупирането на Ирак през периода 2001-2004 е характерно за американската външна политика. И в двата случая решението да се нападне и конфронтира е взето предварително. За случая с Ирак за това има свидетелства. За случая със СССР това става ясно от преднамерения избор на пристрастни „експерти” в „Отбор Б”. И в двата случая намерението за нападение и конфронтация се прехвърля огледално върху нарочения противник. Твърди се, че той, Иракския или Съветския „режим”, имат агресивни намерения спрямо САЩ, когато всъщност точно САЩ има агресивни намерения спрямо тях. Ръководството на САЩ проектира собствените си зли намерения върху противника си и така поддържа заблудата си, че се намира откъм „добрата страна”. Показателен е случая с приписването на СССР на подкрепа за „световния тероризъм”. Обучаването на терористи е дългогодишна дейност на САЩ. Училището за терористи „School of Americas“ намиращо се в щата Джорджия е известно. Там са обучавани огромна част от латиноамерикански терористи, членове на латиноамериканските хунти и отявлени главорези. САЩ дори укрива известни латиноамерикански терористи. Отново, този грях, това злодеяние трябва да бъде приписано и на СССР макар и да ни е ясно че нямаме доказателства. Логиката е ясна ние сме „добрите” и тъй като никой не е „по-добър от нас, а ние ползваме тероризъм следователно и руснаците ползват тероризъм. Приписването на собствените намерения и мотиви на други страни и оправдаването с това на собствената зловредна дейност е обичайна практика на американските (и бих казал и британските) държавници. Те обаче не са сами. Те са подкрепяни от висшите и средните класи в САЩ. Ползването на лъжи и широкомащабна пропаганда са обичаен инструментариум. Свободната преса се проявява не като обществен коректив, а като инструмент за разпространяване на лъжи и „промиване на мозъци”. Агресията и конфронтацията са легитимни цели независимо от щетите които нанасят. Ако отделен индивид притежаваше такова поведение то той определено би бил окачествен като престъпник, а поведението му като зло. Ако някой американски или британски държавник вярва в мита, че защитава доброто и се бори срещу злото, то това само би придало патологичен характер на личността му. Отчитайки всички тези неща следва да заключим, че определението „Империя на злото” подхожда много повече на САЩ отколкото на СССР. Като се има в предвид съучастието и непротивенето на западноевропейските страни в практически всеки политически акт на САЩ, то бихме могли да разширим понятието до „цивилизация на злото”.

За съжаление, обсъдените тук факти не са единствените, които водят до такова заключение.

Кихано 22 март 2009

(1) http://www.defenselink.mil/transcripts/transcript.aspx?transcriptid=2603 (2) http://projects.publicintegrity.org/WarCard/ (3) http://www.archive.org/details/openmind_ep1346

http://www.defenselink.mil/transcripts/transcript.aspx?transcriptid=2603

http://projects.publicintegrity.org/WarCard/

http://www.archive.org/details/openmind_ep1346