За крайните форми на македонския национализъм

От детските си години наблюдавам братския македонски народ, или другия български народ който беше асимилиран и претопен от велико сръбската пропаганда и грозните користни действия на тъй наречените “велики сили” за които човешките съдби не значат нищо повече от сатанинска статистика и икономика.

От начало се дразнех от тази необуздана глупост и изопачаване на историята, литературата и културата, но после започнах да вниквам в съответната народопсихология, и разбрах че тези наши братя се нуждаят от разбиране и съчувствие а не от омраза и игнориране. Беше трудно, поради демонстративното отричане на собствения ми български етнос. За какво става въпрос ще научите в следващите страници посветени на темата:

Естественото лично наблюдение което провеждам е в продължение на няколко години, на групата братя македонци от област Тетово и околия, в рамките на 60 км. , с които прекарваме лятото заедно.

Като човек посветен на науката, обективността и аналитичността, не можех да не забележа редица черти характерни за националния характер, както нашия така и специфичния за съответната наша област, вече извън пределите ни.

Но за какво става въпрос-кратка предистория:

Историята на територията между река Места и Албанските планини от изток на запад и между Шар планина и град Солун от север на юг, наричана през по-голямата част от българската история Долна България, а днес известна като Македония, е неразривно свързана от древността до днес с българската държава и българите. Българщината в тази област започва още преди образуването на Аспарухова България. Това не е лично мнение на някой краен български националист – това е било неоспорима истина и убеждение за средновековните български царе Иван Александър и сина му Иван Шишман, както и за всички български царе и летописци преди тях. В направения по тяхно време превод на “Манасиевата хроника”(която услужливо върнахме) за началото на българската държава пише следното: “При цар Анастасий започнаха българите да поемат тази земя, като дойдоха в Бдин /Видин/ и първо започнаха да поемат Долната земя Охридска и след това цялата тази земя. Оттогава досега са 870 години.”. Т. е. първото масово заселване на древните българи на Балканския полуостров е станало през 505 г. и то точно в Македония, в Охридския край. Това сведение на българските царе се потвърждава и от много други източници от Ранното Средновековие. Според тях само за 80 г. /от 480 г. до 559 г./ българите са извършили над 15 големи похода отвъд река Дунав, най-често в западните части на полуострова. Част от тези българи трайно са се заселили на Балканите. За военната мощ на българите тогава е показателно голямото сражение, станало през 499 г. край р. Цурта /днес Крива река в района на гр. Крива паланка, Македония/, при което българската войска разгромила 15-хилядна византийска армия с 520 обозни коли, а броят на загиналите византийски войници е бил 4 хиляди. В това сражение са били избити и всичките византийски генерали. На фона на битките, характерни за Древния свят, тази победа е била нещо извънредно и епохално. “Оттогава – пише съвременникът на сражението византиецът Комес Марцелин – залезе завинаги славата на армията на Илирик.” Изплашен от унищожаването на армиите му и поради не преставащите български нападения през 512 г., византийският император Анастасий издига дългата над 70 км Анастасиева стена, съединяваща Черно и Мраморно море. В тези условия е напълно правдоподобно мнението на последните български царе, че първото трайно българско заселване на Балканския полуостров е станало по времето на Анастасий /управлявал от 491 г. до 517 г./. Както виждаме, то е станало първо в Македония – в тази българска област, за която някои се опитват да ни убедят, че не е и никога не е била българска.

Разбира се, цар Иван Александър и съвременниците му много добре са знаели за личността и ролята на кан Аспарух. На него те отделят специално място в “Манасиевата хроника”, където пише: “При император Константин Брадати дойдоха българите през Дунава и като ги разбиха, отнеха от гърците цялата тази земя, в която живеят и досега. Преди тя се наричаше Мизия. Бидейки многочислени, изпълниха цялата тази страна на Дунава и другата до Драч /днес гр. Дурас, Албания /.”. Както се вижда, през времето на император Анастасий са първите български победи и първото българско заселване, а по времето на кан Аспарух цялата днешна българска земя е отнета от гърците и завладяна от нашите деди. В хронологичния ред, в който “Манасиевата хроника” описва българската история, на Аспарух се пада второ място – на него принадлежи завършващият удар, а началото принадлежи на онези далечни и забравени от нашата днешна история българи, които още в началото на VІ век са поставили Византийската империя на колене и са я принудили да направи първите териториални отстъпки в полза на българите – в “Долната земя Охридска”.

Малко известен е и фактът, че по времето, по което кан Аспарух образува българската държава на север от Стара планина, в Македония нахлува с войската си брат му кан Кубер. Предвождал голяма войска основно от българи, но също така и от децата на пленени някога от аварите византийци и славяни, той напуска Аварския хаганат, където е бил във васална зависимост, и се спуска на юг към Македония. За големината на народа му можем да съдим по това, че в станалите 5 или 6 сражения аварските войски били разбити, че против волята на Византия Кубер се заселва в Македония и образува там “хаганат България”, че е бил на крачка от превземането на Солун и че е кроял големи планове за развитието на новата си държава – според византийските летописци е смятал след това да завладее островите, Цариград и дори “целия свят”. По всичко изглежда, че нападенията на двамата братя Аспарух и Кубер над Византия в един и същи момент са били предварително уговорени, т.е. поддържали са връзка и са координирали помежду си военните си действия. Заселването на Куберовите българи в Македония води до цялостна промяна – променят се имена на градове и реки, променя се етническият състав на населението. Гръцкото Лихнидас /лъскав, блестящ/ е заменено с древнобългарската дума Охрид /от окхро – злато, охра – златистожълт цвят/. Река Аксиос започва да се нарича Вардар /от вар – хубав, могъщ, както и Аспаруховите българи наричат Одесос – Варна, и дар – наставка за река в Средна Азия – като Амударя, Саръдаря и др./. По-късно, по времето на цар Самуил, поне половината от неговите първи боляри носят чисто прабългарски имена. Смята се, че по-голямата част от тях са наследници на тези Куберови българи. Връзките между Аспаруховите и Куберовите българи не прекъсват до самото присъединяване на Македония към България – през 839 г., по времето на кан Пресиян. Когато Мавър, кавхан на кан Кубер, е пленен от византийците и изпада в немилост, той е освободен със застъпничеството на кан Тервел /през 705 г./. По-късно Мавър прави кариера в императорския двор и става първи приближен на двама византийски императори. В надписа на кан Тервел край Мадарския конник пише, че император Юстиниан ІІ Риноотмет предложил през 705 г. съюз не само на него, но и на “чичовците” му в Солунско. Те обаче отказали. Този надпис свидетелствува за тесните връзки между двете прабългарски групи, както и за уважението на кан Тервел към чичо му кан Кубер.

След присъединяването при кан Пресиян на Македония – “Долната земя” – към българската държава и поради историческите обстоятелства настъпва период на културен, икономически и политически възход на България. При княз Борис-Михаил се приема християнството, България се сдобива със собствена автокефална църква и собствен славянобългарски богослужебен и официален език; при цар Симеон настъпва културен разцвет – “Златният век” на България, а държавата на българите става първостепенна военно-политическа сила на Балканите; при цар Петър България става независима патриаршия /трета в Европа след тези на Рим и Цариград/, икономически силна е, затвърждават се културните успехи и териториалните придобивки на предишните владетели. Неразривна част от тези процеси е Македония – единственият каменен паметник, съобщаващ за покръстването на българския народ, е намерен в Западна Македония; когато в Северна България работи Преславската книжовна школа – в Кутмичевица /прабългарското име на Македония, значещо “новоприсъединена”/ действа Охридската книжовна школа; от петимата ученици на св. Кирил и св. Методий, намерили убежище в България, с изключение на Ангеларий, който почива в Плиска малко след пристигането си, всички са погребани в Македония; в Охридската книжовна школа преподават до края на живота си св. Климент Охридски и св. Наум Охридски. Македония всъщност е и родината на родените в гр. Солун братя Кирил и Методий, създали през ІХ век глаголическата азбука и превели на славянобългарски най-важните църковни книги.

В края на Х век България е изправена пред голямата опасност да бъде завладяна от Византийската империя. Изтощена от битките с огромните армии на руския княз Светослав, българската войска отчаяно се сражава с императорските легиони. През 970 г. столицата на България Велики Преслав е превзета от византийския император Йоан Цимисхий и българският цар Борис ІІ и брат му Роман са отведени като пленници в Константинопол. Като че ли това е краят на Първата българска държава. Въпреки този тежък удар обаче България се съпротивлява още цели 50 години и знамето на борбата за отстояване на българската независимост е подето именно от българите от Македония. Четиримата синове на комит Никола, водени от Самуил, не само запазват независимостта на западната част на Българското Царство, но и увеличават неговата територия с нови области, не владени дотогава от българските царе, нанасят тежки удари на византийските армии и дори през 1001 г. освобождават старите български предели до делтата на р. Дунав, включително и столицата Велики Преслав. Това е едно от най-големите доказателства за единството на българския народ и за това,че българите от всички области на България са виждали и осмисляли своето съществуване само като жители на една обединена и силна българска държава.

Вижда се, че още от началото на нашата история Мизия и Македония са били неразривно свързани. Те са били два центъра на българщината, около които по-късно се образува и утвърждава средновековната българска държава, която в най-добрите си исторически периоди е била държава на всички българи, живеещи на Балканския полуостров, а и в цяла Европа.

Днес вече е съвсем друго, след пренаписването на новата история съгласно новите интереси на олигархията. Процесът започна още по времето на Коминтерна и продължава и до днес от Новия Световен Ред, което е учудващо как уж противоположни обществени формации имат еднакви интереси.

Наблюдаваната група е относително еднородна-мъже и жени, младежи на възраст 18-25 години. В професионално отношение има известни разлики, една част са студенти в македонски и чужди университети, други са служители в македонската полиция и са участвали във военните действия при последния фарс на американската геополитика на местна територия.

Как протичаше денят им: Алкохол, секс, алкохол- на мъжката половина предимно алкохол. Вечер след алкохолно опиянение до откат, следваше излизане по заведения, където процеса придобиваше още по гротескни размери. Следва прибиране към 8-10 часа сутринта разбор с разговори и кратък сън, плаж , алкохол и отново омагьосан цикъл до абсолютна деградация и затъпяване само заради навика, дори когато липсва вече усещането за удоволствие. На въпроса на наблюдаващия, дали така е и по родните места следваше положителен отговор.

И както казват древните “ In vinous verities” , в пристъпите на подобно поведение откровенията са чести. Падат маските и задръжките, пеят се националистически песни заимствани от българския фолклор но обърнати с знак положително към тях.Отрича се всяка българска връзка. Омразата почва да прозира, към българската история защото е по славна, към българската азбука защото е македонска а ние сме си измислили някакви смешни допълнения към нея- основната от кирилиците, към българските исторически герои(и не само бългърските) защото са всъщност македонци а ние сме си ги присвоили и т.н. Проявяват се крайни настроения, не са редки скандирания от рода на: “Смърт на бугрите”, псуване на българския род. Нима някой друг народ ще издържи подобни хули толерантно мислейки си: “Боже прости им не знаят какво вършат”. Защо ли толкова много омраза към народ който не им е сторил нищо? Оказва се че нашият народ им е виновен за всичко, за несполуките, несгодите, разцеплението, изоставането, за историята. Всичко това разбира се спотаява при наличието на твърда ръка и остава само мърморенето под нос. За което има множество примери. Голяма част от социално психичните феномени действат и при големи групи като народите, дори тези които са създадени като изкуствен лабораторен експеримент.

Постоянно се правят различни видове преносни явления, можем да класифицираме и повечето типове психически защити: “Отричане на думи и на дело”, “Отричане във фантазията”, за избягване на обективно неудоволствие и обективна опасност. Една част от съвременният македонски народ или по точно воинстващите македонисти отричат реалността чрез фантазията си: те я трансформират, за да съответства на собствените им цели и да изпълнява илюзиите им. Както е обичайно в мечтанията, пренасяни във времето, основните фантазии стават база за доста приятни моменти на преживявания. Ето защо толкова често се измислят исторически факти, а най често се крадат от нашата история, изопачават се до неузнаваемост и се узурпират. Подобно на фантазиите тези приказки придобиват приятният си характер за тях, чрез пълното преобръщане на реалната ситуация. Отказват да осъзнаят някаква неприятна реалност, обръщат и гръб, отричат я, във въображението си преобръщат нежеланите факти.Така например, те са потомци на Александър Македонски или по скоро на неговата държава и за това всеки втори се казва Александър, владели са половин свят най-малко и всичко води началото си от тях. В разговорите ни се застъпваше теорията че ние сме татари по произход, а аз доказах по горе с текстове от историческите хроники какви сме всъщност, и как сме им откраднали историята и азбуката като сме ги видоизменили по наш татарски начин с наши думи от татарски произход. Разбира се грандомания и мания за величие можем да наблюдаваме и в другите балкански държавици но не в такава силно изопачена форма. Колкото по малък народа толкова по големи национални комплекси има, в права пропорционалност.

"Що е маке все е юнак " е често използван израз от тях, който разбира се от нас може да се перифразира по един доста смешен начин. Само дето и техните герои като нашите са някъде назад в доисторическите епохи. Изключително често срещано е да се каже на малкото дете "какво голямо момче е" и да се заявява-противно на очевидните факти-че то е силно "колкото татко?. Това е "Отричане на думи и на дело?, за което говорих по горе. Всичко това за наблюдателя изглежда като обсесивно невротично разстройство. Всичко това започва с някаква обективна фрустрация или разочарование, но възникващият след това конфликт не се интернализира: той запазва връзката си с външния свят, който е причината. Защитната мярка до която прибягват е към външния околен свят и се пренася към своите събратя от България. Поддържането на обсесивно формиране на реакция изисква непрекъснат разход на енергия, който наричаме антикатексис. Усилено пазеният баланс между тенденцията, която се парира, и защитаващата сила се разстройва, отреченият външен стимул или изтласканият инстинктивен стимул искат да пробият със сила пътят си към съзнанието и създават у колективното съзнание чувство на тревожност и неудоволствие. Би било опасно вечно да ги предпазваме братята македонци от колективните им страхове и неврози, като съучастваме в отричането на реалността. Когато се използва прекомерно, това е механизъм, който създава в колективното его излишъци, ексцентричност и идеосинкразии, от които човек е трудно да се отърве, след като периодът на примитивното отричане е приключил.

Другият тип реакция който прави впечатление е "Идентификация с агресора" , защо например приемат за по близки именно братята сърби, тези които са ги държели в подчинение много години, при положение че са ги подтискали и асимилирали, Егото което с помощта на защитния механизъм на проек¬цията се развива в тази конкретна посока, интроектира автори¬тетите, на чиято критика е изложено, и ги включва в суперегото. Тогава то е способно да проектира забранените импулси навън. Нетърпимостта му към другите хора предхожда строгостта му към самото себе си. Егото научава какво се разглежда като заслужаващо обвинения, но се защитава чрез този защитен меха¬низъм от неприятната самокритика. Разумното възмущение от постъпките на някой друг е предшественикът и заместителят на чувствата на вина по отношение на себе си. Възмущението му се засилва автоматично, когато е надвиснало възприятието за собствената вина. Този етап от развитието на суперегото един вид предварителна фаза на нравствеността. Нравствеността започва тогава, когато интернализираната критика сега е въплътена в изисквания от суперегото стандарт, съвпада с възприятието на Егото за собствената му вина. От този момент нататък строгостта на суперегото е насочена навътре вместо навън и субектът става по-малко нетолерантен към околните. След като достигне този етап от развитието си обаче, Егото трябва да изтърпява по-силно неудоволствие, причинено от самокритиката и чувството на вина. Макар че възприемат собствената си вина, те продължават да са особено агресивни в от ношението си към другите хора. В такива случаи поведението на суперегото към околните е толкова безмилостно, колкото към собственото его на пациента при меланхолията. Може би когато еволюцията на суперегото е така потисната, това посочва преж¬девременно начало на развитието на меланхолични състояния.

От една страна, "идентификацията с агресора" представлява предварителен етап от развитието на суперегото. а, от друга, междинен етап в развитието на параноята. Тя наподобява първото по механизма на идентификация, а второто - по този на проекцията. Същевременно идентификацията и проекцията са нормални дейности на Егото и техните резултати силно варират в зависимост от материала, за който са използвани.

Особената комбинация на интроекция и проекция, за която използваме термина "идентификация с агресора", може да се разглежда като нормална само докато Егото използва този механизъм в конфликта си с авторитета, т. е. в усилията си да се справи с предизвикващите тревожност обекти. Така и става в същност. От теоретична гледна точка анализата на процеса на “идентификация с агресора” ни помага да диференцираме различните начини, по които конкретните защитни механизми се използват. На практика тя ни подпомага да разграничим пристъпите на тревожност от изблиците на агресия в преноса. Когато анализата извежда в съзнанието на народа истински, не съзнавани агре¬сивни импулси, забраненият афект ще търси израз чрез от реагиране в преноса. Ако обаче агресията се дължи на идентифицира¬нето на един народ с онова, което според него е наша критика, тя изобщо няма да е повлияна от неговото ,,от реагиране" или „даване на практически израз". Докато не съзнаваните импулси са забранени, агресията се увеличава и изчезва. Така се и получава след продължителния период на сръбско владичество, пропаганда и асимилация, та хората от съответния близък нам етнос, преживяват подобни чувства. Амбивалентни и противоречиви, по близки до съответната етнокултура посредством музиката, и изкушенията на западното влияние конкретно тогава за сръбската държава която имаше достъп до всички тъй наречени западни ценности заради споразуменията след Малта. На която всички попаднахме в голямата тава за разпределение пред кланицата за едър рогат добитък. Но заклан беше само българския многострадален народ, който заставаше на пътя на ордите през вековете, подложен на интелектуален и физически геноцид.

Нека да разгледаме все пак част от битието на тази група близки от република Македония. По горе споменах алгоритъма на живот по време на почивка, но по техни впечатления това продължава целогодишно. Искам да разгледам специфични поведенчески реакции от ежедневния процес на хранене, начин на живот и веселие. Както споменах по горе има амбивалентни чувства. От една страна възхита заради българските успехи и съпричастност (доколкото ги има) а от друга омраза и завист. Заради българската индустрия, промишленост и търговия(които са спекулативни). Българската престъпност, която е по голяма и силна. И съответната констатация че българските и македонските политици са силно продажни и безчестни.

Голяма част от нашите подправки не използват и не познават , повечето наши не са популярни там, салатите са чужди за голяма част от тях, наричат специфични вещи със странни имена например кибрита “цъкни пали” a “наздраве” е “живели”, “исто” е също или както гласи известната мъдрост: “Македонският език е български написан на сръбска пишеща машина”.

Случи се така че по времето на този период който описвам се случи годишнина от честването на “Крушевската република”, и те бяха много учудени защо ние празнуваме “техния празник”, на което отговорих че си имаме обща история и общи герои дето си ги приписват, и въобще едва ли имат собствени такива, като зададох въпроса:

А знаете ли кой е Пито Були вашият легендарен воевода за когото толкова много песни изпяхте?

Той разбира се е румънец и им беше много тежко да признаят това макар да им се прииска да си беше така наречен македонец, та такива са и всичките ви национал-революционери все от околните държави. Разбира се по ожесточена в разговорите беше женската част от популацията поради по голямата си емоционалност и липса на разбиране на елементарните факти. Две от момчетата имаха дядовци българи, но държаха да отбележат, че това е било много отдавна преди 1944 година, и нищо чудно, след това започват гоненията и преследванията заради българския род и език довел до днешното жалко положение на отчуждение и омерзение. При все това те бяха по резервирани в изказванията си относно идейните противоречия и по дипломатични.

Интересна беше срещата между македонската група и група мои познати албанци(един клан от Скопие). Под привидната учтивост личеше неприязънта и при все това македонската група се смири, което показва характерната войнственост на “маса в механата”. Но отказаха да пребивават заедно и при отсъствието на първите започна злостен разговор (характерната прикритост на българина). Странното беше че с албанците намирах по лесно общ език и консенсус по балканските въпроси отколкото със събратята си от Македония, те говореха и езика без диалекти защото не се опитваха да се направят на толкова различни от нас, за тях може да се каже че стават по непредсказуеми когато са в голяма група а те по принцип се движат на групи (близко родствени), докато македонците се движат на приятелски групи по местоживеене.

Можем да кажем че заедно с характерните черти за нашия национален характер при тях се срещат и такива типични за нашия ромски етнос. Голяма част от българите често ги сравняват с него шокирани от демонстрираното разточителното поведение. Годините на целенасочена пропаганда и промиване на мозъци в крайна сметка доведе до промяна на знаковите системи, не само при нашите братя отвъд Вардар но и при целия бивш соц. лагер като при нас е особено фрапиращо и разрушително. Натрапчивото насаждане на чужда нам култура идваща от запад като представяна за едничка възможна алтернатива води до проблеми с националната и лична идентичност; нихилизъм и чуждо поклонничество (идолопоклонничество). Не споделям евро-оптимизма на папагалите в медиите и парламента, неприязънта насаждана повече от петдесет години не може да изчезне с лека ръка. Дори и при най доброто ни желание, процесът е също толкова дълъг ако не и два пъти повече. За да предизвикаме обратното, сближаване и интеграция на тази предишна част от българският народ ние трябва първо да придобием национално самочувствие и самосъзнание твърди като гранит на които те да завидят и подражават и да започнат да се гордеят. На кого подражава малкото дете? На големи и силни герои. В настоящият момент нашите роднини няма какво положително да видят в битието и историята ни което да ги накара да се идентифицират с нашия народ, даже напротив, дори самите българи вече бързат да се отродят и станат част от комерсиалният англоезичен свят.

Защото разточителната консумация на ненужни вещи, ресурси и услуги е като инфекциозна болест която разяжда съзнанието и организма на сребролюбивите народи какъвто българският народ и прилежащите му, до такава степен не беше. Когато човешките съдби и нещастия са стока която се търгува за злато и власт, унищожаването на собствената природа, страна и народ, са нещо нормално. Това може да предизвика само презрение а не възхищение и желание за идентификация, както и народ който си трае безропотно като го поругават и се подиграват с него като го товарят и обират безмилостно, нима това може да предизвика гордост? Гордостта и възхищението се предизвикват от народи които са смели, доблестни и непокорни, които са готови да умрат но да не бъдат роби, както един наш поет се изразява в миналото: “По добре смърт отколкото позор…”

Хари Бержерон

26 април 2012