Протестантската етика и „Междузвездни войни“

Едно време имаше литературна критика и кино критика, възпяти от Тодор Колев в „Шуменски влак“. Някои помним Панталей Зарев, от преди 9-ти (септември 1944) още. След 10-ти ноември всякаква художествена критика изчезна. Не само защото не се финансира. Неприлично стана и нетолерантно да кажеш на некадърника, че е некадърен още повече, ако той получава „грантове“, а ти не. После, нечии пазарни интереси се засягат. Как можеш да кажеш, че чалгата е долнопробна музика? Не бива! С нея хора пари печелят, икономически ефект правят … услуги предоставят … И ти ли ще кажеш, кое да харесва публиката и кое да не харесва? Кое е хубаво и кое – не? Демокрация е тука, хората с парите си гласуват за чалгата, а ти „къф си“? „Некъф критик“! „Ма кво е тва ве?“.

Двете лица на Запада.

Така се формира едно такова мнение, че щом някой обяви, че харесва нещо, то всички трябва да замлъкнат, за да не го обидят, ако и нещото да е най-големия боклук. Абе иска го човека и толкова. Край. Само че никога не е толкова просто. Културата винаги е играла, а в днешното информационно общество още по-силно играе роля във формирането на съзнанието на човека. Културата е един вид отражение на психологията на обществото и в частност на индивида. Това че един харесва едно, а друг друго не е случайно, въпреки че има и много подражание. Предпочитанията не са произволни зад тях стоят определени психологически, в повечето случаи подсъзнателни, нагласи, които често не могат или не искаме да бъдат формулирани гласно и явно. Но не се съмнявайте, по предпочитанията ви към музика кино и клипове в интернет определени компетентни лица ви правят психологически профил, който, както твърдят, използват за да „подобрят услугата си“.

Е тук няма да се занимаваме с определения, кое е хубаво и кое не. То това дори политически аспект придоби напоследък. Ще се занимаем малко с посланията на една популярна филмова поредица, които демонстрират много добре мястото на културата в обществото.

Кой не знай „Междузвездни войни“, кой не е слушал за него, кой не го е гледал. „Междузвездни войни“ е може би най-епичната филмова поредица на западната кинематография. Изпреварват я само супергероите на Марвел. Както всяко произведение на изкуството, тя носи някакво символично послание, което не е необходимо дори да е известно на автора, в случая Джордж Лукас, тъй като е културно и мировозренчески обусловено. Нека разгледаме този шедьовър на западното киноизкуство. Фантастиката е особено подходяща, тъй като се освобождава от оковите на реалността и позволява най-свободно излагане на несъзнаваното.

В християнството една от основните теми е „спасението“, т.е. попадането в Рая след смъртта. Протестантството, и по-точно в Калвинизма и неговите популярни разклонения като презвитерианството, реформираните баптистки църкви и други известни като „Реформистка традиция“ вярват в предопределеността на спасението. Бог, по свои, неизвестни нам критерии е избрал онези, които ще бъдат спасени и никой и нищо не може да промени това предопределение. Това е теологична теза за „избраните“, която разбира се е антихристиянска. В последствие тя ще се развие до социал-дарвинизма и расизма. Какво е общото с „Междузвездни войни“?

В най-добрите традиции на западното протестантство в „Междузвездни войни“ действието се развива между „избрани“ – джедаите и ситите. Принадлежността и към едните и към другите е биологична – дължи се на някакви вещества или същества – медихлорини, които се съдържат в кръвта на годните за джедаи и/или сити. Как са попаднали в кръвта никой не знае. Избор на „Бога“, както биха казали протестантите. Биологичният признак обаче скрит белег на расизъм, още повече, че медихлорините очевидно се предават по наследство.

Стълб на протестантството е борбата с чувствата в полза на разума. Калвинизма препоръчва потискане на чувствата, а методизма тяхното овладяване. Борбата с чувствата е част от обучението на джедаите. Затова то трябва да започне отрано. Анакин Скайуокър е твърде голям за обучение, но съветът на джедаите решава да го обучава, поради вярата в някакво предсказание, т.е. ново предопределение и „избраност“ по неясни критерии. Мистиката съпътства целия филм.

Анакин е „разяждан“ от чувства и привързаности. Основното е вина, че не успял да спаси майка си. Следва любовта към Падме, а не на последно място и оценката на собствената му особа. Благодарение на тези чувства, сенатор (после канцлер) Палпатин, който е и ситски лорд, успява да склони Анакин към Тъмната страна и да го превърне в Дарт Вейдър. Четвърти епизод (от 1977 година) не бива да ни заблуждава. Когато Оби Уан Кеноби съветва Люк Скайуокър „Следвай чувствата си!“ (по дублажа на български от VHS касета) всъщност трябва да се има предвид „Слушай Силата, а не сетивата.“, което няма отношение към чувствата.

Така чувствата се оказват нещо лошо и пагубно, както е според протестантските разбирания. Привързаността към майка или любима също са проблем. Протестантите препоръчват към никого да не се привързваш и на никого да нямаш вяра, даже на роднините.

Анакин Скаиуокър е „най-добрият“ джедай. Мидихлорините в кръвта му зашкалват мидихлоромера. Той обаче надценява своите възможности, поради което се държи леко арогантно и нарушава джедайските правила за послушание пред учителя. Състезава се с учителя си. Тайно се жени за Падме.

Всъщност, на Анакин може да се вмени комплекс за малоценност. Първо, той в детството си фактически е роб, но когато на първата им среща Падме заключава че е роб, той троснато отвръща „Аз съм човек и се казвам Анакин!“ Падме се извинява. Смъртта на майка му всъщност е неуспех, който поражда у него страхът от нов неуспех. Успехите, които очевидно постига всъщност увеличават амбициозността му и завишават очакванията от него, което паралелно увеличава страха от провал. Йода неправилно го съветва, да забрави всичко, което се страхува да не загуби, т.е. от привързаността към Падме. Тази линия на мислене е дълбоко заложена в западното общество и се промъква до съвременния космополитизъм и либерализъм.

Канцлерът Палпатин (ситския Лорд Сидиъс) играе именно върху неговата нестабилна самооценка, като го обработва първо с ласкателства, а после с обещания за овладяване на тъмната сила, която е по-голяма от тази на джедаите. Капката, с която го сломява е обещанието, че ще спаси Падме, за която Анакин е сънувал, че ще умре при раждането на детето им. Тази ситуация за Анакин е повторение на неговия провал при смъртта на майка му и Анакин този път е твърдо решен да се справи. Това предопределя склонността и нетърпението му към издигане, приемане в Съвета на джедаите като учител, и овладяване на все по-голяма сила. Така той бива склонен да премине на страната на злото, като разбира се твърди, че го прави за добро, за мир.

Култа на западното общество към „най-добрия“ далечно се родее с протестантството. Спасението може да е предопределено и непроменимо, но има признаци, по които може да се съди, дали някой е избран или не. Колкото по-разумен е човек и колкото повече се труди, толкова по-голяма е вероятността да е избран. А разумното спестяване, аскетизма и прилежния труд водят до забогатяване. Най-добрият става най-богат и най-вероятно е избран. Оттук и култа към най-добрият. Богатството не е тема в „Междузвездни войни“. Не би могло да бъде, тъй като филмът би бил адски скучен, а и масово отхвърлен. В останалото обаче Анакин напълно отговаря на протестантската догма – той е най-добрият джедай, с най-много мидихлорини и е считан за „избраният“ според преданието. „Считан“, защото знание по въпроса не може да има, както и в протестантството богатството маркира само възможност но не дава сигурна гаранция за избраност.

Би могло да се каже, че поради преминаването на Тъмната страна Анакин е донякъде отклонение от култа към най-добрия. Най-добрият трябва винаги да е с добрите. За щастие „Междузвездни войни“ не е толкова елементарен филм, макар и да е по фундаменталната тема за борбата между доброто и злото. Затова Анакин в трети епизод преминава на тъмната страна, но се завръща към добрата в шести епизод. Същото прави Бен Соло (Кайло Рен) в Третата трилогия (VII-IX епизод) Е, между епизодите има неопределен брой изтребени същества, някои с цели планети (напр. Олдерон, Каджими), но това е статистика. В най-добрите традиции на холивудския екшън никой не брои страничните жертви. Освен това може да се спори, дали Анакин наистина е най-добрият или така си мисли и такъв „ореол“ е създаден около него, в крайна сметка той губи битката с учителя си Оби Уан Кеноби.

Джедайският съвет е колективен орган. Обучението на джедаите много по-вероятно идва от азиатските школи по бойни изкуства, отколкото от европейските манастирски и църковни школи. Факт е обаче, че един противник ситският лорд Сидиъс, прикрит като канцлера Палпатин, успява да унищожи всички джедаи. Оцеляват само Йода и Оби Уан Кеноби. От една страна това се изисква от сценария – демокрацията в републиката трябва да премине в едноличната власт на императора. Но от друга страна това е триумф на индивида над колектива. На един, също „най-“ човек, разбира се от избраните, който е толкова силен, че подчинява цялото общество – грандоманската идея за власт над света е пренесена в галактиката.

Трудът и аскетизма са основни елементи на протестантската етика. И двата обаче са леко лицемерни. Те идват през XV-XVI век само за да смекчат осъждането от (поредното) грубо изкривяване на християнската вяра. Затова в последствие са изоставени и днес вместо труда доминира бързата печалба, а вместо аскетизма – неговата противоположност – потребителството. В „Междузвездни войни“ джедаите усилено тренират. Джедай се става трудно. Тези тренировки обаче са бегло засегнати във филма. Скучни са за съвременния мързелив зрител. На Люк Скайуокър битката направо му се отдава. Другите тренират от малки с години, а той поиграва с една топка, докато пътуват за Олдерон. Рей тренира малко повече.

В Пети епизод за пръв път виждаме обучение на джедай, това на Люк Скайуокар, обаче и то недовършено. Сцената, в която Люк прекъсва обучението си, отново ни връща към чувствата и привързаността. Кеноби и Йода вкупом го съветват да не тръгва понеже бил „единствената надежда“ на добрата страна. Люк тръгва да спасява приятелите си, тъй като е привързан към тях. Кеноби и Йода го съветват да не го прави, да ги жертва, да се освободи от привързаността си към тях. Накрая Йода го съветва да не се подава на гнева и омразата, защото те ще го доближат до Тъмната страна, и повтаря протестантската схема – веднъж лош – цял живот лош. Грехът опорочава човешката същност завинаги.

Анакин става неуспешен джедай, защото късно е започнало обучението му, макар и в детска възраст, а сина му Люк Скайуокър и за Рей обучението започва, когато са вече възрастни, макар и млади. И двамата не минават на тъмната страна. Е тук определено има грешка в сценария …

За да стане филма още по-объркан, Анакин няма баща. Роден е без зачеване, както Исус Христос. В един разговор, сенатор Палпатин ще спомене Дарт Плейгиъс, сит, който бил толкова силен, че можел чрез мидихлорините да създаде живот – намек, че този живот може да е именно Анакин. Така на Анакин се строи образ на Антихрист. Редно е да се размишлява, е ли това удар по християнството, при цялата мистика пронизваща епизодите от първия до последния. Всъщност, библейските алегории не се изчерпват само с раждането на Анакин. Джедаят Куай-Гон Джин, който загива още в първи епизод е открил начин за вечен живот. От него се ползват Оби Уан, Йода, Люк и Леа. Това също е популярна западна антихристиянска идея, която намира прием в днешния трансхуманизъм. В християнството вечният живот не се открива от смъртните. Вечният живот се дава по Божие благоволение на ония, които ще попаднат в рая.

Разбира се, няма основания да искаме от филма да бъде християнски. Все пак той е дело на атеистична култура. Тогава обаче е редно да се запитаме обратното, защо като дело на атеистична култура съдържа толкова много елементи на протестанстката етика. Всъщност, антихристиянските мотиви и протестантството са в пълно съзвучие. Самото протестанство по същност е антихристиянско, така че във поредицата „Междузвездни войни“ няма противоречие.

Образът на лорд Сидиъс е интересен с методите си на работа – интриги, ласкателства, притворство, лъжи, „мека сила“. В първи епизод той е сенатор на Републиката, който се добива до позицията на канцлер и за целта проваля преговорите между Набу и Търговската федерация, предизвиква нападение над Набу. Под натиска на войната и по негово внушение Падме иска вот на недоверие на канцлера Валорум. Последният е свален, а на негово място предсказуемо е избран той, сенатор Палпатин. Макар и причината да остава неясна в трети епизод Палпатин организира собственото си отвличане от неговия ученик граф Дуку и Генерал Гривиъс. Това отвличане го сближава с Анакин, който отдавна е в полезрението му. Анакин спасява канцлера и убива граф Дуку.

Лорд Сидиъс лъже Анакин, че когато мине на негова страна ще придобие сила да предотврати сбъдването на пророческия сън за смъртта на Падме. Лорда няма никакво намерение да прави нещо за нейното спасение. Когато тя умира, той лъже Анакин, вече Дарт Вейдър, че в гнева си сам я е убил. Както казват медицинските друиди, Падме умира при раждането без физическа причина. Поради загуба на желание за живот. Дарт Сидиъс се преструва на слаб при битката с джедая Мейс Уинду за да подмами Анакин да му помогне. Анакин застава на негова страна и Уинду е убит. Така лъжата е нормален инструмент на лорд Сидиъс.

При обработката на Анакин лорда прибягва до обвиняване на жертвата в онова, което той сам прави, а именно, че „Джедайският съвет иска да контролират Републиката“, когато той сам, като Върховен канцлер се добива до пълен контрол над републиката. Този похват е изключително популярен в политиката на САЩ. Типичен пример е войната срещу Ирак през 2003, преди която беше запусната лъжливата кампания за оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин, с които се готвел за нападение. А в същност, САЩ се готвеха за нападение. В момента на Русия се вменява агресивност, когато всъщност Русия е въвлечена във война от НАТО, чрез нападение на руското етническо малцинство в Украйна. СССР бе обвиняван в спонсориране на международен тероризъм, когато всъщност САЩ се занимават с международен тероризъм.

В разговор между Анакин и Лорд Сидиъс трети епизод ни разкрива, разбира се по оскъден начин, мирогледа на джедаите и ситите. „Джедаите са безкористни, грижа ги е единствено за другите.“ докато ситите „мислят единствено и само за себе си.“ „Силата на ситите извира от гнева им.“ С други думи, ситите са егоисти. Гневът е следствие от безсилие, а чувството за безсилие се родее с чувството за непълноценност. Така психологически профил на ситите съответства на този на способния, но отчужден от обществото и страдаш от чувство за непълноценност западен човек. Анакин, преминавайки на тъмната страна също се отчуждава от всички, от джедайския съвет, от учителя си Кеноби, от любимата си Падме и също дава признаци на комплекс за малоценност. Отчуждеността във филма се изразява в скритата, потайна и подмолна същност на ситските лордове. Сидиъс винаги действа скрито, чрез някой друг – вицеканцлера на Федерацията, Дарт Мол, граф Дуку, Сноук, Дарт Вейдър, а самият той стои в сянка. Аналогиите с „дълбоката държава“ на САЩ оставям на читателя.

В разговора Лорд Сидиъс споделя бай Ганьовската философия „всички са маскари“. Висшата цел на ситите е неограничената власт, а „Ситите и джедаите си приличат почти във всичко, включително в жаждата им за повече власт.“ Тук прозира типичната западна психологическа проекция – „аз може да съм лош, но и те са като мен“, чийто произход е протестантската вяра в лошата, безвъзвратно опорочена от Първородния грях, човешка същност. Няма добри хора, всички са по някакъв начин порочни. На възражението на Анакин, че „Тяхната [на джедаите] власт е за доброта.“ Сидиъс отговаря с типичния за Запада морален релативизъм „Доброто е въпрос на гледна точка.“

Ако за лошите колебание няма, то за добрите постоянно има съмнения в собствената им лоша същност. Типичен пример е Рей, която дори се страхува, че може по произход да е лоша и поради това да мине на Тъмната страна. Значителни колебания има и у Кайло Рен и дори у Дарт Вейдър.

Джедаите от своя страна са почти противоположност на ситите. Те действат задружно, открито и не са отчуждени, около тях винаги има помощници от „неизбраните“, Джар Джар Бингс, Хан Соло, Пол Дамерън, Фин, Роузи, двата робота С3РО и R2D2. Джедаите също са “избрани” и способни, но както казва Анакин, те са безкористни и се грижат за мира и обществото без да получават някаква награда.

От друга страна Джедайският съвет е колективен орган, който задружно взема решения в съгласие и без вътрешни интриги. Йода е пръв сред равни. Джедаите, ако сте забелязали, не гласуват. Джедайския съвет е противоположност на Сената на Републиката, който във филма представлява олицетворение на западната демокрация.

В този смисъл джедаите не съответстват на протестантската етика. Техният мироглед и модел на поведение са допротестантски и дори докатолически и може да бъде отпратен към християнството преди Великата схизма или да бъдат търсени азиатски и по-точно Китайски аналози. И в двата случая джедайството е чуждо на западния мироглед, в първия случай, като нещо изгубено, във втория като несъществуващо и привнесено във филма отвън. Въпреки това, в западния мироглед все пак съществува нещо, което позволява положителните елементи като джедаите да съществуват в доминирания от Тъмната страна западен мироглед. Едва ли случайно филмовата поредица първо ги убива, а после възкресява и дори дарява с безсмъртие. Библейските аналогии отново изникват, както и западния стремеж избраните да станат богове.

Втората трилогия (IV, V, VI епизод), която е първа по ред на заснемане, не носи никакви политически и обществени послания. В нея Империята притежава владенията на бившата република и се бори с недоволни бунтовници. Императорът, Дарт Сидиъс, чрез ученика си Дарт Вейдър търси Люк Скайуокар, за да го привлече на Тъмната страна. Оби Уан Кеноби хем е мъртъв хем не е, сякаш се е превърнал в ангел според религиозните разбирания, безтелесен е, явява се където пожелае и умее да предава мисли на разстояние, а Скайуокър и Йода умеят да ги приемат, въпреки че все още са живи.

За централен момент във втората трилогия бих посочил момента, когато Люк разбира, че Дарт Вейдър му е баща. Шокът за Люк идва от това, че баща му е от лошите. В шести епизод, Люк трябва да се пребори с баща си, за да стане джедай. Тази постановка е по-скоро психологическа, отколкото религиозна. Децата в общия случай, безрезервно вярват на родителите си. В юношеството обаче започват да се прокрадват съмнения в „чистотата“ и добротата на родителите, което поставя децата пред избор – да ги отхвърлят или да бъдат като тях. Това е задачата, която Люк трябва да реши, за да възмъжее, да стане джедай. Тя е частично решена, дори бих казал нерешена, тъй като Люк нищо не решава. Дарт Вейдър, в нарушение на протестантското правило „веднъж лош – винаги лош“ се обръща към Светлата страна на силата, и вместо да се бие със сина си и да го скланя към Тъмната страна, той с цената на саможертва "убива" Дарт Сидиъс. Това снема от Люк непосилната задача, да осъди или приеме баща си. В дадената ситуация би следвало да има и опрощение от сина към баща му, тъй като връщането към добрата страна не заличава миналите престъпления, като изтребването на невръстните джедайчета. По добра традиция на американското кино, второстепенните статистчета са нехора, така че спокойно могат да бъдат забравени, а това че са станали странични жертви не вменява вина на главните герои. Затова и особени сцени на опрощение няма. За такава можем да считаме само кремирането на Дарт Вейдър.

Третата трилогия (VII-IX епизод) е повторение на втората. Седми епизод по сюжет повтаря IV, a VIII – VI. В ролята на Люк е Рей, в ролята на Дарт Вейдър – Кайло Рен, R2D2 – ВВ8, Дарт Сидиъс – Сноук, Хан Соло – Пол Дамерън (най добрият пилот, как иначе), Оби Уан Кеноби – Люк Скайуокър. Синът на Хан Соло и принцеса Леа, Кайло Рен, подобно и Дарт Вейдър, страда от комплекс за малоценност – страхува се, че не е силен колкото дядо си. В Рей, мидихлорините са напръщели отвсякъде, както Люк и Анакин в предишните трилогии, и разбира се, и тя е на „загубена“ планета.

Третата трилогия обаче внася съвсем нов елемент в поредицата. Рей е неуверена в себе си поради практическата липса на родители, липсата на корени и минало. За разлика от Люк, тя търси себе си, търси своята идентичност, както е модерно да се казва. Рей отива при Люк за да разбере откъде „напира в нея стръвта да прави юнаклъци“, как да я контролира и какво да прави с нея. С помощта на Кайло Рен (Бен Соло) тя постепенно открива, че е внучка на сенатор Палпатин. Протестантското правило за избраността не се нарушава. Макар и „вехтошарка“ тя е от потекло. Правилото даже е засилено – наследствеността не е случайна само при Скайуокърови, а е правило. Поредицата, в интерес на истината е нещо като семейна сага на Скайуокърови и Палпатинови. Това мирише на расизъм. Още повече че Пол и Фин правят намеци за привързаност към Рей. Целувката обаче печели човек от избраните – Бен. Ако във Втората трилогия любовта между Хан Соло и Леа е позволена, тук вече не е.

В същото време и Кайло Рен и Рей нарушават вярата на протестантите в лошата същност на човека. Кайло, както и Дарт Вейдър в края на живота си се връща на Светлата страна, а Рей макар и потомка на лошите, се бие на страната на добрите и макар и да я обхващат съмнения, провокирани от Тъмната страна, тя нито за миг не се ѝ се поддава. Люк прави скъпоструваща грешка с Бен, но успява да преодолее чувството за вина.

От друга страна при „добрите“, нещата не са толкова цветущи. Те захранват лошите с двама избрани Дарт Вейдър и Кайло Рен. Затова Люк се е оттеглил от силата и смята, че джедаите трябва да изчезнат. Конфликтът баща-син е поразширен до възрастни-млади и е направен по-жесток. Кайло Рен минава на лошата страна поради недоверието на учителя му Люк Скайуокър, неговия чичо, който опитва да го убие. Кайло Рен е определено неуравновесен и за разлика от Люк, убива баща си. Във фамилията Палпатин дядото е убил сина си и търси внучката си, то ли за да я убие, то ли за да ѝ вземе силата, както на всички други сити, които са у него.

В VIII серия по време на обучението на Рей се разкрива малко повече за Силата. Тя е навсякъде и във всичко. Тя е природата и има едновременно добра и лоша страна. В християнството това би бил Бог Отец, само че той няма лоша страна. Лошото възниква следствие на греха на Адам и Ева. Така представата за Силата е нехристиянска. Да напомня, че мястото ѝ във филмовата поредица е да дава суперсили на супергероите.

Интересна е и склонността на авторите на филма към мошеници и контрабандисти, каквито са основните „неизбрани“ герои, сиреч, които не са джедаи – Хан Соло и Ландо Карисиан, Пол Дамерън. На тях не може да им се отрекат смелост и находчивост, но и известна доза егоизъм. Хан Соло постоянно „си тръгва“ и постоянно нещо го спира. В четвърти епизод сякаш успява да преодолее егоизма и показва привързаност към Люк, като се връща да му помогне при унищожаването на първата Звезда на смъртта. Още по-привързан е към Леа в която е влюбен, но отношението му към нея (особено в пети епизод) е доста просташко и самонадеяно. Просташката свалка разбира се минава, като очевидно допустима в западното общество. Интересна е също и мотивацията на Ландо да помогне на Соло и компания в пети Епизод. По думите на Хан Соло обединява ги неприязънта към Империята. На практика обаче Ландо бива лично засегнат от пренебрежителното отношение на Дарт Вейдър, който постоянно мени договорката им. Така или иначе, Хан Соло и Ландо Карисиан също нарушават протестантското правило против проявата на чувства и в частност за привързаност. Те обаче не са от „избраните“ и не са обучавани да не проявяват чувства.

Същевременно във филма няма капитализъм, няма икономика, няма конкуренция, няма корпорации, няма и дарвинизъм и борба за оцеляване. Единственото споменаване на „печалба“ е относно газовата платформа на Ландо Карисиан и търговците на оръжие, които продават и на двете воюващи страни. Няма дори борба за ресурси. Единствената борба е за власт и то от страна на ситите. Така хронологически филма отпраща към XVI-XVII век, когато протестантството е вече оформено, като религиозен мироглед, затова и то е толкова добре застъпено, но самият капитализъм все още не е развит, Просвещението не е минало, дарвинизма още не е създаден. Потенциална причина за липсата на капитализъм е скуката и еднообразието на процеса на натрупване на капитали, които не могат да се кинематографират по привлекателен начин. Други популярни фантастични филми, в които има капитализъм обикновено го изобразяват във фаза, в която една корпорация е установила монопол, а чрез него и власт, например Амбрела Корпорейшън (Umbrella Corporation) от „Заразно зло“ (Resident Evil) или корпорация „Тайърел“ от Блейд Рънър. „Междузвездни войни“ обаче не губи от липсата на капитализъм тъй като бизнесът е само средство за постигане на основната цел – неограничена власт. Напротив, съвременния капитализъм е омразен за много хора, да не кажа за всички, затова липсата му в „Междузвездни войни“ даже е предимство, понеже позволява на зрителя да се откъсне от реалността и да се пренесе в друг фантастичен свят.

На последната цел служи цялото грандиозно многообразие от планети, градове, нации, същества, роботи, космически кораби, оръжия и т.н. То идва за да „вземе ума“ на зрителя, за да го потопи в друг свят. И действително успява. Едва ли има зрител, който да не е очарован от фантастичния свят на „Междузвездни войни“. За много зрители това е основното, което виждат. Когато се отдалечим и забравим направените до тук анализи, то „Междузвездни войни“ е обичаен екшън със супергерои, който трябва да погъделичка инфантилните мечтания на не особено зряла по-скоро тийнейджърска публика.

В резюме можем да обобщим:

Протестантското правило за „избраните“ стриктно се спазва в цялата поредица. То е в сърцевината на сюжета и дори е засилено до лек расизъм. Героите на филма са социално подредени, най-висши са джедаите и ситите, после хората техни помощници Хан Соло и Ландо Карисиан, Пол Дамерън, Фин, Роузи, после са нечовеците – Чубака, С3РО и R2D2.
Протестантското правило за потискане и контрол над чувствата непрекъснато се налага, като част от обучението на джедаите и непрекъснато се нарушава. Първо от Анакин Скайуокър, после от Люк Скайуокър. Нарушаването от Анакин има тежки негативни последствия, докато това на Люк няма такова. В лагера на Тъмната страна обаче чувствата са позволени. В първата трилогия гневът е основното чувство водещо до победа. В последната трилогия Рей трябва да контролира гнева и омразата за да победи дядо си. Правилото се спазва – добрите контролират чувствата. Колкото и да е странно, именно представителите на Тъмната страна не проявяват привързаност. Дарт Сидиъс жертва ученика си Граф Дуку, за да се добере до Анакин. Дарт Вейдър систематично избива командирите си, за да ги замени с нови.
Култа към „най-добрия“, който е следствие на правилото за избраността се спазва в цялата поредица. Най-добрият е Йода, но той рядко се проявява. Така оставя място на другите, да се проявят като най-добри. В първата трилогия за мястото на най-добър спорят Анакин и Оби Уан Кеноби. Във втората трилогия безспорно най-добър е Люк, в третата - Рей. Извън джедаите също има най-добър – Хан Соло, после Пол Дамерън. Култа към най-добрия изисква най-добрият да е на страната на доброто. Това също се спазва, включително с Дарт Вейдър (Анакин Скайуокър), и Бен Соло (Кайло Рен) които се връщат на Светлата страна.

Култът към най-добрия води и до няколко пародийни сценки на самозвездосване. Това са когато Рей и Фин срещат Хан Соло, и когато Роузи среща Фин. Ако си бяха "скъсали тениските" щеше да е по-интересно.

Протестантската догма за лошата същност на човека се споделя от Дарт Сидиъс, според когото всички, включително джедаите, са водени от желанието за власт. Сенатор Палпатин (Дарт Сидиъс) е олицетворение на западната дълбока държава, а Империята – на Западната цивилизация. Като цяло обаче тази догма не се спазва. Добрите герои в поредицата не са малко, а преминаващите от лоши към добри са поне двама от избраните и трима от хората. Саможертвата също е често срещана, Дарт Вейдър за Люк, Люк за бунтовниците, Леа за Рей и Бен, Бен за Рей.
В последният IX епизод се появява Вярата като спасение. Няколко пъти се споменава, че ще бунтовниците от Съпротивата ще оцелеят само чрез Вяра, но не вярата в Бога, а в обществото, в това, че не са сами и че и други ще дойдат в тяхна подкрепа. Това вече не е по протестантски и дори звучи доста колективистично.
Джедайският съвет няма аналог в съвременния западен мироглед. Той или е архаизъм или е привнесен от чужда култура. Затова изчезва в първата трилогия и не се явява повече. Както и републиката.
Прави впечатление, че първата по трилогия (I-III еп.) е най-протестантска. Колкото повече се засилва съпротивата на бунтовниците и потенциалните им шансове за успех, толкова повече са отклоненията от протестантската етика. Рей като цел и поведение не се вписва в нея с друго, освен че е избрана. А мечтите за приятелство и общност многократно се повтарят в послвдния IX епизод.Победата е резултат на това, че бунтовниците не са сами.

Защо е крайна сметка пиша всичко това? Защото в масовото съзнание е запечатан образът на религията като средство за потискане. Е откъде толкова много религиозни, при това протестантски елементи в един научно-фантастичен филм създаден пет века след Протестантството и поне един век след налагането на атеизма? Отговорът е в това, че религията не е първопричина, а последствие. Движещата сила, както и спойката на обществото, това е неговият естествен преди всичко неосъзнат морал, който възниква и се развива във времето от самата поява на човека. Бидейки общи и ненапълно осъзнати тези морални норми се проявяват във всяка дейност на човека и обществото и следователно и в културата и в частност в киното. Католицизма, протестантството и атеизма са поредица свидетелства за изменението на морала на западния човек. Религиозния протестантски мироглед бе заменен със светски, уж научен, но всъщност е продължение на същите, не особено високоморални норми, които са станали причина за протестантството.

Религията, културата, обществените науки и мирогледа като цяло имат за цел единствено частично осъзнато препотвърждаване на общия морал. В този смисъл, киното, литературата театъра и прочее не са просто забавления. Те носят духовно удоволствие под формата на подсъзнателно или частично съзнателно потвърждаване на личните морални норми. Типичен и основен е масово споделяният във всички култури морален императив за победата на доброто над злото, който естествено се проявява и в „Междузвездни войни“.

Основните морални норми не са статични, поради което съдържат и противоречия. Религията и културата са до голяма степен призвани да разрешават тези противоречия. Затова и в "Междузвездни войни" имаме противоречия. Джедаите представляват Светлата страна, а джедайското учение отрича привързаността, но положителните герои Люк, Рей и Дарт Вейдър, като отчетем връщането му към Светлата страна, непрекъснато проявяват привързаност. Обратно представителите на Тъмната страна Дарт Сидиъс и Дарт Вейдър, докато е с Тъмната страна, систематично не проявяват привързаност. Империята е образ на Западната цивилизация, а филмът съдържа несъзнателен бунт срещу Запада и копнеж по изоставения колективизъм. Основното правило на осъзнатия западен мироглед за лошата същност на човека не се приема масово. Индивидуализма, отчуждението и егоизма са отречени.

Инфантилизма на супергеройщината е признак за психическа незрялост на западното общество, тъй като решава проблемите посредством илюзорни свръхспособности. Супергеройщината също издава комплекс за малоценност, тъй като нормалния човек не може да се справи. Справят се супергероите. Отделно, супергероите, както и джедаите са „избрани“ да имат свръхспособности. Такива илюзии са характерни за децата, които действително са в известна степен безсилни и лишени от способностите на възрастните. Правилното израстване обаче би трябвало да освободи възрастният от такъв вид фантазии. Както виждаме на Запад това не се случва. В последните десетилетия супергероите се роят като хлебарки и вече са налазили целия свят. Те са израз на чувството за безсилие в реалния свят.

Онези, които като сенатор Палпатин ще кажат „всички са такива“ са оборени от самата поредица – в края добрите побеждават лошите и не са "такива". Нека дам пример и от кинематографията произлязла от една друга култура – православната. Темата за супергероят почти напълно отсъства в съветската кинематография. Ихтиандър от „Човекът-амфибия“ е човек с необичайни способности, но въобще не е герой и не участва в никакви войни. Най-популярният герой, който действа сам е Щирлиц от „17 мига от пролетта“, но той не притежава свръхспособности, така че също не е супергерой. На него обаче съответства западен супергерой – Джеймс Бонд. Бонд не притежава необичайни способности, но е надарен с хипертрофирани човешки свръхспособности и притежава необичайни технически средства, което го класифицира в графата „супергерои“. Например, в епизода от 1979 година, “Муунрейкър” (James Bond 007: Moonraker), на серията филми за Джеймс Бонд съществува сцена (минути 3-6, преди заглавните надписи), в която прочутия разузнавач пада от самолет без парашут и във въздуха отнема парашута на един от своите преследвачи. Почти същата сцена съществува в шести епизод на съветският анимационен филм „Ну погоди!“, само че вълкът не успява да отнеме нечий парашут. „Ну погоди“ обаче се предлага на децата в СССР, а Джеймс Бонд на възрастните на Запад. В друг епизод Бонд пресича чехословашко-австрийската граница яхнал калъф от контрабас. Отношението му към жените е хулиганско, като на Хан Соло и представлява незрялост по отношение на другия пол.

Така се оказва, че действително „Междузвездни войни“ е продукт на западната цивилизация и като такъв вплита в себе си основните ѝ характеристики, които водят своя произход от протестантството, но съдържат и съпротива срещу него. Поредицата съдържа бунт срещу западното общество, но незрял и фантастичен, а не реален. На повърхността, на „разумно ниво“, разбира се, трябва да видим единствено една украсена история за борбата между демокрация и диктатура или между доброто и злото.

Коментари и дискусия в Телеграм.