Човекът – социално животно

Човекът – социално животно

Арънсън, Елиът. Човекът — „социално животно". Издателство "Дамян Яков" 2009, 592 с.

Ако седнете да спорите относно капитализма с честен и мислещ събеседник, то постепенно аргументите в полза на капитализма ще отпадат един по един и накрая ще стигнете до оправданието че „такава” била природата на човека, алчен, агресивен, егоист и прочее. Даже дарвиновата теория за естествения отбор може да се призове на помощ. Интересното е обаче, че тези твърдения за „същността на човека” не почиват на някаква научна основа, а на „собствени наблюдения” или на икономическата и социална практика, т.е. оправдаваме капитализма с „човешката същност”, а за човешката същност съдим по самите капиталистически отношения. Това всъщност май е направил и самия Адам Смит. До науката в случая не се прибягва. Въобще има солидно противоречие в западния свят по отношение на научния подход. В точните науки и техниката той се абсолютизира, а в политическите и икономическите „науки” се заобикаля почти напълно, като се съчиняват псевдонаучни теории и недоказуеми хипотези. Една заобикаляна от политолози, икономисти и вероятно социолози научна област е именно тази касаеща социалното поведение на човека и паралелите между човешкото социално поведение и социалното поведение на животните. Разбира се, социалната „наука” е доста напреднала в изучаването на средствата за манипулиране на човешкото поведение. Не случайно една от първите страници, които написах за този сайт съдържа позоваване на книга на Едуард Бернайс от 1927 година.

С този текст искам да препоръчам една книга, която засяга „същността на човека” и не е повърхностно описание на човека в капиталистическата социална среда, а научно изследване подкрепяно с лабораторни експерименти с хора и животи. За предубедените, които като чуят „експерименти с хора” си представят лабораториите на доктор Менгеле, веднага ще спомена, че не става въпрос за медицински или фозиологични, а за чисто социални експерименти в повечето случаи с малки групи хора. Такива експерименти най-често се осъществяват като хората се поставят в някаква експериментална ситуация без те да знаят, наблюдава се реакцията им и се прави статистика. Една от целите е именно да се разграничи какво в поведението на човека е „заложено” и докъде се простира влиянието на обществената среда. Една от най-популярните, дори може би най-популярната книга в това отношение е „Човекът - социално животно” на американския психолог Елиът Арънсън (1). Тъй като съм я чел доста отдавна не бих могъл да я преразкажа или коментирам обширно, пък и със сигурност е по-добре човек сам да си я прочете. На мен лично експериментите в тази книга ми обясниха доста от проявите на човешкото поведение. Причината да напиша този текст е, че открих в интернет 6 откъса от тази книга на български език. А именно*

Елиът Арансън. Масови комуникации, пропаганда и убеждаване, 1984 Елиът Арансън. Общуване в групи за трениране на чувствителността, 1984 Елиът Арансън. Оправдание на собственото поведение, 1984 Елиът Арансън. Предразсъдъците, Елиът Арансън. Привличането: защо хората се харесват? Елиът Арансън. Човешката агресивност. 1984

Елиът Арансън. Масови комуникации, пропаганда и убеждаване

Елиът Арансън. Общуване в групи за трениране на чувствителността

Елиът Арансън. Оправдание на собственото поведение

Елиът Арансън. Предразсъдъците

Елиът Арансън. Привличането: защо хората се харесват?

Елиът Арансън. Човешката агресивност.

Първото английско издание на книгата е през 50те или 60те години на 20ти век. Българските издания са няколко (2-4). Така че книгата не е нещо ново, но въпреки това, четейки я ще се убедите, че много от заключенията, дo които достига противоречат на онова, което битува в медиите и се насажда като „знание”. За събуждане на интереса ще приведа няколко цитата от текста за човешката агресивност заедно с малко коментари.

„Аз бих нарекъл акт на агресия поведение, целящо да причини зло или болка. Според това определение футболистът не извършва агресивно действие, защото целта му е по най-ефикасен начин да не позволи на противника да отбележи гол — но поведението му ще се смята за агресивно, ако целта му е да причини болка или нарани противника си, независимо от това, дали успее да го направи, или не. За илюстрация да допуснем, че в гнева си тригодишно дете удря своя баща. Ударът може да е съвсем слаб - и дори да разсмее бащата. Въпреки това ударът е акт на агресивност. По същия начин детето може съвсем невинно да удари баща си в окото с острото си лакътче и да му причини силна болка и посиняване на окото. Това действие няма да се определи като агресивно, защото болезнените му последици са непреднамерени.”

"От своя анализ на резултатите от този експеримент Скот прави извода, че няма вродена потребност от борба: ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания, ако не проявява агресивност. Това гледище противоречи на твърдението на Фройд и фактически означава, че не съществува инстинкт за агресивност."

Разбира се дава се и опровергаващ контрапример с експерименти с риби, а експериментите на скот са с плъхове, които са на доста по-високо еволюционно ниво от рибите.

„По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тяхното агресивно поведение. У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции.”

Нека сравним с цитат от есето на Айнщайн „По рождение човек наследява биологическа същност, която ние трябва да считаме за фиксирана и неизменна, включвайки естествените пориви, които са характерни за човешкия вид. В допълнение по време на своя живот човек придобива културна същност, която усвоява от обществото чрез комуникация и много други видове влияние. Точно тази културна същност с течение на времето се променя и определя до голяма степен отношенията между индивидите в обществото. Чрез сравнително изучаване на така наречените примитивни култури, съвременната антропология ни учи, че социалното поведение на хората може силно да се мени, в зависимост от преобладаващите културни образци и типове организация на обществото.” Очевидно, такива изследвания са били известни още през 1949 година и Айнщайн очевидно е бил запознат и като човек с достатъчно задълбочена мисъл ги е поставил на съответното им място в своето политическо есе.

есето на Айнщайн

„Докато има неосъществени надежди, ще има и агресивност. Агресивността може да се намали, ако надеждата изчезне — или се осъществи.”

„Явната агресивност вече не е необходима за оцеляването на човека. Нещо повече, поставянето на знак за равенство между творческата активност и високите постижения, от една страна, и враждебността и агресивността, от друга, обърква нещата. Възможно е да решим даден проблем или овладеем дадено умение, без да причиняваме зло на друг човек или дори без да се стараем да влизаме в съперничество. Възможно е да се намали насилието, без да се намалява любознателността на човека или желанието му да решава проблеми. За американците това разграничение е трудно за разбиране, защото те, както и някои други народи на Запада, са научени да отъждествяват успеха с победата, добрите резултати с покоряването на някого. М. Ф. Ашли Монтагю счита, че прекалено елементарно и погрешно тълкуване на Дарвиновата теория е внушило на средния човек невярното схващане, според което конфликтът е неизбежен закон на живота. Ашли Монтагю заявява, че за победителите в индустриалната революция, които са експлоатирали работниците, е било удобно да оправдават експлоатацията си, като сравняват живота с борба за оцеляване; естествено е да оцелеят най-приспособените индивиди. Опасността при този начин на разсъждаване е, че той се превръща в „самоизпълняващо се пророчество” и може да стане причина да пренебрегнем или омаловажим ролята на неагресивното и лишеното от съперничество поведение за оцеляването на човека и другите животни. Например Пьотър Кропоткин през 1902 г. е стигнал до извода, че поведението на сътрудничество и взаимопомощ играе важна роля в оцеляването на много форми на живот. В подкрепа на този извод има богат доказателствен материал. Поведението на сътрудничество сред някои социални насекоми, като термити, мравки и пчели, е добре познато. По-малко известна е формата на поведение при шимпанзето, която може да се опише единствено като „алтруистична”. Тя се проявява по следния начин: две шимпанзета се намират в две съседни клетки. Едното шимпанзе има храна, а другото няма и започва да „проси”. Неохотно „богатото” шимпанзе му подава част от своята храна. Самото нежелание, с което шимпанзето прави това, в известен смисъл придава още по-голяма значимост на подаръка, защото показва, че то харесва храната и с удоволствие би я задържало за себе си. Този факт показва също, че подтикът за споделяне може да има наистина дълбоки корени. Работата на Кропоткин не е събудила достатъчен интерес — дори е била пренебрегната до голяма степен — може би защото не е отговаряла на духа на времето или на потребностите на тези, които са извличали облаги от индустриалната революция.”

Общо взето преекспонирането на тезата за присъщата агресивност на човека се опровергава. Както се вижда съществуват и контрапримери на проява на сътрудничество състрадание и солидарност, които също са присъщи на човека. Макар и тук да става дума само за агресивността това пак навежда на мисълта, че оправданието на капиталистическите практики с "природата на човека" е невъзможно. Капитализма е следствие от действията на определени хора и то хора с поведение, което нормално се счита за осъдително. В днешно време с развитието на медиите натиска върху всички останали да признаят това поведение като приемливо не е нищо друго освен морално и духовно насилие, от което човек се чувствува като "сам сред вълци" и естествено започва да действува по подобен начин. Но това поведение не е присъщо на човека. Като минимум няма доказателства за това.

„В класическа поредица от експерименти Албърт Бандура и сътрудниците му показват, че за малките деца е достатъчно да видят друг човек да се държи агресивно — и те засилват своето агресивно поведение.”

„За да обобщя този раздел, ще кажа, че на пръв поглед изразяването на агресивност във въображението донякъде облекчава гнева или фрустрацията и позволява на хората да се почуват малко по-добре; но преобладаващата част от доказателствата опровергава идеята за катарзиса. В общи линии изразяването на агресивност намалява привлекателността на жертвата и увеличава вероятността от агресивно поведение..”

Във връзка с последните два цитата ще отбележа, че текста за филма „Рамбо IV” не случайно присъства на този сайт макар и истинската причина да го включа е Ерих Фром, а не Арънсън. Двата цитата показват две огромни вреди от културата на насилието и секса. Децата ни наистина копират поведението което виждат по телевизията. И второ, агресията която гледаме по телевизията във филми като „Рамбо”, макар и да предизвиква моментно облекчение в крайна сметка засилва агресивността, а не я намалява. Всичко това е в много добър паралел с нашия опит от последните поне 40 години. Навлизането както на капиталистическите отношения така и на културата на насилие и секс върви паралелно с нарастването на реалното насилие в страната ни, включително и сред децата ни. Като защитник на тезата, че няма да прогресираме докато не оценим правилно стария социалистически строй, не се сдържам да отбележа, че поставянето на бариера пред нахлуването на тази култура в социалистическите страни е било действително разумно и обосновано и е представлявало форма на (само)защита от вредно за хората явление. Самият Арънсън по нататък пише

текста за филма „Рамбо IV”

„Какви изводи могат да се направят от това във връзка с обществената политика? Въпреки данните, отричащи хипотезата за катарзиса, изглежда, че тя широко се поддържа от мнозинството от средните хора — включително тези, които взимат важни решения, засягащи всички нас. Често се твърди, че когато човек играе футбол или наблюдава как хора биват убивани на телевизионния екран, той намира отдушник за агресивната си енергия. Както видяхме обаче, изглежда, че това твърдение не е вярно.”

Разбира се създателите на продукти на културата на насилие „са склонни да гледат на себе си като на работливи хора, които просто откликват на една потребност.” Защо обаче възниква тази „потребност” и то точно в западните страни Арънсън не дискутира. Отговор на този въпрос дава друг социален психолог - Ерих Фром, но на това надявам се да намеря време да се спра в друг текст.

И в края още един цитат

„Симор Фешбах отбелязва, че за повечето хора е трудно да причинят умишлено болка на друго човешко същество, освен ако по някакъв начин не успеят да дехуманизират своята жертва. „Така полицаят се превръща в „свиня”, а студентът — в „хипи”. Азиатецът се превръща в „жълт”, „хората от жълтата раса са коварни.” Както многократно отбелязах в настоящата глава, типът разсъждения, който Фешбах посочва, не само ни улеснява да извършим акт на агресия спрямо друг човек, но също гарантира, че ще продължим и в бъдеще да извършваме такива актове спрямо него.”

Необходимостта от дехуманизиране на жертвата всъщност вече говори за доста силни задръжки по отношение на упражняването на насилие. "Жълтите" се споменават вероятно защото първото издание на книгата е в периода около Корейската и Виетнамската войни на САЩ. Цитата обаче много добре обяснява следващите по време кампании по дехуманизация и демонизация на „режима на Саддам”, на СССР, Иран, Северна Корея, „ислямските фундаменталисти”, терористите, комунистите и т.н. от западната и предимно американската пропаганда. Зад тези кампании очевидно се крие намерението да се стори зло. В един предишен текст съм дал много добър пример за това как американците се самонавиват срещу Ирак и СССР преди да предприемат поредните агресивни действия. Още повече, че Запада и САЩ не прилагат всеобщи международни правила, а работят с набелязани жертви.

един предишен текст

Вижда се, че дори елементарни социални експерименти са в състояние да обяснят много от нашето ежедневие. Тази част от науката обаче систематично се пренебрегва, а на нейно място се тиражират опростени пропагандни идеологеми, които обслужват силните на деня, т.е. едрия частен бизнес. Хора, не се доверявайте на масово тиражираните идеологеми! Внимавайте какво четете! Бъдете бдителни, критични и активни към всичко, което ви се предоставя. Изхвърлете телевизора! Телевизора е врагът в къщи. За съжаление тази така добра комуникационна технология се превърна повече в духовен паразит отколкото в средство някакво развитие или дори просто за информиране.

Следва да спомена, че макар и научна, тази книга е написана на популярен език, чете се лесно и поне за мен бе изключително увлекателна и ми предостави доста изненади. Особено експеримента с дължината на чертичките.

Kihano08 юни 2009

• тези връзки вече изискват парола, но пък цялата книга се открива с гугъл търсене на "човекът социално животно pdf"

(1) Elliot Aronson, „The Social Animal” Worth Publishers; 10th edition (July 13, 2007) (2) Eлиът Aрънсън. Чoвeкът - "Сoциaлнo живoтнo", изд. „Дамян Яков” (2009) (3) Eлиът Aрънсън. Чoвeкът - "Сoциaлнo живoтнo", изд. „Наука и изкуство” (1996) (4) Eлиът Aрънсън. Чoвeкът - "Сoциaлнo живoтнo", изд. „Наука и изкуство” (1984)