Икономика за неикономисти - Що е то инфлация?

Пак ни застигна инфлация. За пореден път. По теорията на икономистите, централните банки са виновни, лихвеният процент бил много нисък, много пари били се изсипали в икономиката. От друга страна, икономиката пък била се свила, поради корона-вируса. А не беше съвсем поради корона-вируса, а поради мераците на ЕС и САЩ да направят газовия пазар свободен, т.е. да не се сключват дългосрочни договори за доставка, а да се търгува газ на газова борса. Като капак се добавят и мераците на „Зелената сделка“ – отказът от ядрена енергетика и въглищни електроцентрали в полза на ВЕИ. За да видим основната причина за инфлацията трябва да се позанимаем малко с икономикса. Ако не ви се четат детайлно грешките на икономикса, може да преминете направо към заключението в последните две части.

заключението

Предварителни бележки

Икономикса не дава много смислени отговори относно инфлацията, ако и да има изработена за целта теория – монетарната. Ще започнем с една много популярна схема от Глава 23 много популярен учебник по икономика на много популярен автор – Грегори Манкю (1). Това е така наречената кръгова диаграма на икономиката – Фигура 1. В едната посока се въртят парите (обратно на часовниковата стрелка на фигурата), а в противоположна посока се въртят стоките услугите и „факторите“ за производство. Специално избрах фигурата от Глава 23 заради (=GDP) (на български „=БВП“, „свещения“ Брутен Вътрешен Продукт) под всяко описание на доларовия поток.

Фигура 1. Кръгова диаграма на икономиката (1).

Хайде помислете къде в тази схема са вашите спестявания. Хайде, нека не са вашите, а ония, за които БНБ всяка година рапортува, че се увеличават. За нормалния човек това трябва да е проста задача. За икономистите е задача с повишена трудност.

Фактически всеки от нас, поне от ония, които имаме някакви спестявания за черни дни, знае какво става с тях – седят в банката и не отиват на пазара на стоки и услуги. Следователно част от дохода ни не отива за потребление, т.е. Spending(=GDP) не е равно на Income(=GDP) и GDP не е равно на GDP. Тази елементарна констатация разбива не само смисъла на кръговата диаграма, но и на концепцията за Брутен вътрешен продукт. Такива елементарно погрешни неща се преподават във „висшите“ икономически училища! Ама не казвайте „не зная“, осмелете се да мислите! И не, това не е грешка на учебника на Манкю (сгрешен 9 пъти щото картинката е от 9-то издание). Същата диаграма със същия смисъл в по-друго изчертаване се среща поне още 150 пъти в интернет мрежата, според Гугъл.

Продължаваме. Самите икономисти на друго място ще ви кажат, че спестяванията отивали за инвестиции. Точно така, банката раздава нашите депозити като заеми, включително на фирми. Следователно, самите икономисти не само не отричат наличието на спестявания, но и указват тяхната по-нататъшна функция. Значи Spending(=GDP) не е равно на Income(=GDP) и GDP не е равно на GDP, но те не забелязват очевидното противоречие.

Сега за инфлацията. Когато „държавата“ напечатала пари и ги пуснела в обръщение се получавала инфлация. Защо? Защото на кръговата диаграма количеството долари се увеличавало по-бързо от количеството на стоките и услугите. Хубаво, но за да стигнат до пазара на стоки и услуги, на който пазар ни интересува инфлацията, парите трябва да попаднат у потребителите. А защо се предполага, че ще ги харчат? Може би ще ги спестят? Тогава инфлация няма да има. Каша, дами и господа, не наука а каша. Но, Монетарната теория на Фридмън и сие изигра своята роля – Централните банки станаха независими от държавата и зависими от международната финансова олигархия.

Малък разбор на нещата

Нека сега опитаме да се оправим в съчинените от икономикса заблуди. На фигурата вече има подсказка за това къде е грешката. Всъщност, нашите спестявания са капка в морето. През 2013 година направих анализ на данните на БНБ за „растящите“ спестявания.. Оказа се, че растат само спестяванията на богатото малцинство от около 10% от нас, средна класа няма, а мнозинството от 90% практически няма спестявания. Предполагам, че тази картина не се е променила особено. Потокът пари, който се отклонява от пътя към пазара на потребителски стоки и услуги, съдържа не само спестявания, а и почти цялата сума от печалбите на всички фирми в системата. С други думи, това са всички пари, които се инвестират, които представляват финансов капитал и се връщат обратно към пазара на „Фактори за производство“ според както съм указал на Фигурата.

за „растящите“ спестявания.

Обяснението тук отново се свежда до елементарното уравнение Цени=Заплати+Печалби. Приложено за цялата икономическа система, сумата от стойността на всички стоки (=БВП) е равна на сумата от всички платени заплати плюс сумата от всички печалби. За икономистите сумата от заплатите също е равна на БВП а печалбата е нула. Без майтап! През 2002 година двама икономисти публикуват статия (2), в която разкриват грешка в основна икономическа теория – тази на Валрас за общото икономическо равновесие. И каква грешка? Точно такава – неявно зануляване печалбата. Авторите на статията поправят грешката, но тогава резултатите от модела се изменят напълно. Близо 20 години по-късно, производна на моделът на Валрас още се среща в друг учебник на Манкю (3). И то как? Неизбежно се стига се до заключението, че печалбата е нула и се задава въпросът (4) „Ако икономическата печалба е нула, как можем да обясним съществуването на „печалба“ в икономиката? Отговорът е, че обичайно използваният термин печалба е различен от икономическа печалба.“ Аферим машаллах! Е защо тогава се поддържа и преподава модел за несъществуваща „икономическа печалба“, а не се създава и преподава модел за печалбата, според обичайното ѝ разбиране. Чиста ненаучна фантастика!

Но нека се върнем на инфлацията. От уравнението Цени=Заплати+Печалби следва, че винаги Цени>Заплати и стоките не могат да бъдат изкупени от потребителите, т.е. има систематичен недостиг на пари на пазара на потребителски стоки – нещо, което всички наблюдаваме. От друга страна, редно е да се запитаме какво става с печалбите. Отговорът е прост, в повечето случаи печалбите се инвестират. В съществената част от случаите инвестицията е форма на кредит. Следователно, парите спечелени като печалба остават в икономиката под формата на кредит, като се разпределят на два основни потока – със и без преминаване през банковата система. Потокът през банковата система също се разделя на две, по-голямата част отива за кредитиране на фирмите, а по-малката отива за кредитиране на домакинствата. Потокът извън банковата система също се дели на две – по-голямата част отива за кредитиране на фирмите, а по-малката – на правителството. За САЩ кредитирането, т.е. задлъжняването, на фирми, домакинства и правителство е около 6, към 1, към 1. Бидейки форма на кредит, инвестирането очаква още печалба, затова макар и да остават в икономиката парите от печалбата не само не снемат липсата на пари, напротив увеличават я. Ако отнякъде не дойдат свежи пари системата започва да се свива. Но свежи пари винаги идват – от кредитния поток през банковата система. Банковата мултипликация перманентно създава нови пари, с които покрива породения от печалбата недостиг, само че за сметка на нечие задлъжняване. Така печалбата поражда експоненциален растеж на паричната маса – факт, който се наблюдава във всички парични агрегати.

Фирмите производители трябва да си връщат кредитите и следователно в цената на продукта си заедно със собствената си печалба, трябва да включат и разхода по кредитите, т.е. печалбата на инвеститора. Следователно, инфлацията трябва да корелира с дълговете на фирмите. От друга страна, сумите по кредитите отпускани на домакинствата, особено потребителските, попадат директно на пазара на потребителски стоки. Следователно, инфлацията трябва да корелира и с дълговете на домакинствата. Част от печалбата на фирмите, след изплащане на дивиденти и кредити, се задържа от самите фирми и се реинвестира. Следователно тази печалба също трябва да корелира с инфлацията. Накрая, създаването на нови пари, които да покрият очакванията за печалба в системата се извършва в банковата система, чрез огледално създаване на дълг, което е още една причина печалбите и дълговете да корелират с инфлацията.

Корелацията, т.е. свързаността на два сигнала, може да се оцени чрез корелационния коефициент на Пиърсън (5) Колкото по-силна е корелацията толкова той е по-близо до 1 или -1. Корелацията е положителна, ако двата сигнала нарастват или намаляват едновременно, тогава коефициента е положителен. Съответно, ако единия сигнал нараства, а другия намалява коефициента е отрицателен. Ако липсва корелация коефициента е около 0. За да се сравняват два сигнала е необходимо да представляват ред във времето. Инфлацията, така както се съобщава в медиите, не представлява такъв ред, тъй като е процентна разлика на нивото на цените между два момента във времето. Тези разлики обаче се пресмятат от т.н. индекс на потребителските цени (Consumer Price Index, CPI), а неговата форма е точно времеви ред.

Базата данни на Федералния резерв на САЩ съдържа всички необходими данни за изчисляването на корелационни коефициенти между различни видове дълг и печалба и индекса на потребителските цени за САЩ. Така се оказва, че стойностите на коефициента на корелация за периода от 1966 до 2020 година между почти всички видове задължения на фирмите и домакинствата и CPI е над 0.94, а между печалбата на фирмите и CPI над 0.91. С други думи изказаната горе хипотеза се потвърждава; има доста силна връзка между дълговете, печалбата и инфлацията.

От друга страна, икономикса твърди, че има връзка между лихвата и инфлацията и че чрез лихвените проценти централната банка може да контролира инфлацията – очакваната корелация е негативна – колкото по-висока лихва толкова по-ниска инфлация. Дори бегъл поглед върху данните няколко десетилетия назад опровергава такова твърдение. Високата инфлация в САЩ през 70-те е овладяна с високи лихвени проценти (до 20%) по времето на Пол Волкър като шеф на Федералния резерв. От 90-те насам обаче лихвените проценти са трайно ниски, но и инфлацията в САЩ е ниска. За съжаление в случая се има в предвид инфлацията както обичайно се представя в медиите – като процентна разлика между два момента в избора на които има произвол. Той може да бъде ограничен, ако се ползва производната на CPI, например във вид на разлики по тримесечия. Така се оказва, че корелация между ръста на инфлацията и лихвения процент на ФЕД (а всички лихви се нагласят по него) няма. За данните между 1966 и 2020 година той е едва 0.15 – много слаба положителна корелация. Ако обаче вземем данни от 1966 до 1980 година коефициента скача на 0.78, а за данните между 1990 и 2020 година пада до 0.08. С други думи, ако има корелация между лихва и ръст на инфлацията, то тя е положителна – високи лихви висок ръст на инфлацията и обратно. Така е в САЩ до 80-те години на миналия век. След това лихвата губи връзка с инфлацията. Така икономическата теория не съответства на реалността. В същото време обаче централните банки все още смятат, че контролират инфлацията чрез лихвения процент.

Като стана дума за централните банки в икономикса ще намерите още една глупост. Този път говорим за популярния учебник по финанси на Фредерик Мишкин (6) издание от 2019 година. (Същото с среща и в предишни издания, макар и главите да са разместени.) В глава 17 се посочват 6 цели на паричната политика, а в същото време централната банка (Федералния резерв) разполага само с 3 инструмента (Глава 15) за провеждане на парична политика, които се свеждат до два – паричната база и лихвения процент по банковите резерви (Federal Funds Rate). Не е необходимо да знаем нито какви са целите нито какво се крие зад тези „инструменти“ за да твърдим, че изпълнението на целите е невъзможно. Шест независими променливи не могат да се контролират от три независими променливи. Икономистите трябва да се върнат в часовете по математически анализ и да си припомнят функциите на много променливи. Вярно, 6-те цели не са независими, но и трите инструмента също не са независими, освен това единия от тях (reserve requirements) не се използвал вече … Така че ролята на централните банки е силно преувеличена, а учебниците отново са неточни.

Невидимата ръка етикети не пише

В икономическата реторика цените СЕ покачват или СЕ намаляват. От само себе си. Ей така, както духа вятъра. Дами и господа, нека не се заблуждаваме невидимата ръка на пазара етикети не пише. Етикетите с цените ги пише/печата човешка ръчица. В която и фирма да идете, в Кауфланд, Лидъл, кварталния гаражен плод и зеленчук или най близката бензиностанция, навсякъде ще намерите конкретния човек, който определя цените (ако не ви изгонят като натрапник разбира се). Е как този човек определя цените? Във всеки случай почти сигурно е, че никой от тях не следи сводките на БНБ за паричната маса, та да увеличи цените, когато тя се увеличава. Икономикса ни дава отговор – производителят (и търговецът) максимизира печалбата, а потребителят – ползата от продукта. Как производителя и търговеца максимизират печалбата? Като увеличават цената и чакат да видят дали ще мине, дали потребителя ще я преглътне. Е току що открихме източника на инфлацията – печалбата. Ако горните изчисления на корелацията между дълг и инфлация и печалба и инфлация ни дават само указание за синхронност, то тук вече имаме и причинно-следствената връзка. В интерес на истината, аз вече използвах тази причинно-следствена връзка, за да стигна до хипотезата за наличие на корелация.

А според икономистите? Както пише в учебника на Мишкин, инфлацията била чисто монетарно явление. Така казал Милтън Фридмън. Винаги когато има инфлация за продължителен период има и нарастване на паричната маса. Обяснение защо нараства паричната маса обаче липсва. Разбира се, механизма на нарастване е ясен – банковата мултипликация. Затова се смята, че като се дигнат лихвите, хората ще вземат по-малко кредити и ще се създадат по-малко пари. При шоково увеличение на лихвите, както при Пол Волкер, този психологически механизъм работи. Но иначе не само не работи, ами и както видяхме за периода 1966-1980 година дава обратен резултат. Защо? Защото както беше казано по-горе, причината за нарастването на паричната маса всъщност е печалбата, а печалбата на банките е пропорционална на разликата между лихвата по кредита и депозита, а не на абсолютната стойност на лихвата.

В заключение, как се получава инфлацията?

Печалбата е основната пряка и косвена причина за инфлацията! Пряка, тъй като фирмите постоянно опитват да повишат цената с цел максимизиране на печалбата, и непряка, тъй-като печалбата поражда експоненциалния растеж на паричната маса. Бидейки реинвестирана за още печалба, печалбата предизвиква перманентен недостиг на пари, който се запълва чрез създаване на нови пари в банковата система. Доколкото механизмът за създаване на нови пари е банковото кредитиране, то на създадените пари съответства пропорционално създаване на дълг. Затова и дълговете и печалбата силно и позитивно корелират с инфлацията. Централната банка практически няма влияние върху този процес и най-добрата парична политика е да не му пречи.

Инфлация не би имало, ако потребителите не отговорят на повишените цени. Възможностите тук са две – да имат пари, но съзнателно да откажат да купуват, когато това не е крайно наложително, и втори, по-надежден вариант – да нямат пари. Ето защо в условията на инфлация заплати и пенсии не следва да се увеличават, освен в краен случай. Никой, разбира се, не бива да остава без средства за съществуване. Ако при вече нараснала инфлация се увеличат доходите и потребителите заплатят увеличените цени, то производителите и търговците отново ще увеличат цените, още повече, че са си увеличили разходите за заплати. Потребителите ще се юрнат да купуват, „докато не са се качили цените“. Производителите пак ще вдигнат цените и т.н. Така се изпада в безсмислена инфлационна спирала - хиперинфлация.

Нека сега обърнем ситуацията. Потребителите имат пари в излишък и повишат потреблението. Търговците ще го забележат и ще вдигнат цените. Това е класическия случай, който икономистите ще ни посочат и ще обвинят фискалната политика на държавата. Само че … търговците не са длъжни да повишават цените! По принцип производителите и търговците не са длъжни да максимизират печалбата! Те правят това единствено в своя полза и за свое лично обогатяване!

Втори вариант на тази ситуация. Потребителите имат пари в излишък но не харчат а спестяват. Тогава спестяванията им или ще отлежават в банката (което е лошо за печалбата на банката) или, както е на практика, ще се въртят (увеличавайки се експоненциално) между печалба и инвестиция без много да засягат пазара на потребителски стоки. Е, такава ситуация е определение за финансиализация на икономиката. Тече инфлация на средствата за производство, но собствениците се радват – богатството им расте.

Редно е да се спомене обаче, че повишаване на доходите на потребителите само чрез заплати не може стане тъй като сумата от стойностите на произведените стоки и услуги винаги е по-малка от сумата раздадена като заплати. Печалбата винаги трябва да е положителна. Ударно харчене на потребителите може да се получи само чрез кредити, независимо кой ще ги вземе – домакинствата или правителството.

Рязкото покачване на инфлацията и евентуално прерастването в хиперинфлация обаче не са монетарно, а психологическо явление. Производителите и търговците са едно недобросъвестно стадо, в което всеки дебне другите. Затова никой не смее да прави резки движения. Ако ще се качва цената, нека е с малко, за да не избягат клиентите при конкуренцията. Този аргумент изчезва, когато се появи стартиращо събитие. То може да е всякакво. Ако по икономическите теории, в които вярват производителите и търговците, северният вятър предизвиква инфлация, то северният вятър наистина ще предизвика инфлация. Как? При първите признаци на северния вятър най-хитрите търговци първи ще вдигнат цените за да „изпреварят“ инфлацията и по този начин ще я предизвикат. След тях всички ще започнат да вдигат цени. Ако потребителите имат възможност и откликнат – високата инфлацийка или хиперинфлацийка е готова. Но за нея няма никакви обективни икономически причини! Затова икономистите и особено финансови министри и шефове на централни банки трябва да внимават какво говорят. Ако се заговори за висока инфлация, то тя непременно ще дойде и обратно, като се заговори за край на повишената инфлация, то той скоро ще настъпи.

Проклетият икономикс

Според Андрей Фурсов и науката и идеологията търсят истината. Само че науката търси обективна истина, а идеологията – истина пречупена през нечий частен интерес. Според Фурсов идеологиите са само три и икономикса не е от тях. Затова няма да кажа, че последния е класова идеология, но очевидно носи характеристиките на класова идеология. Икономикса винаги е разглеждал икономиката от гледната точка на предприемача и търговеца, а не от гледна точка на обществото. Затова гледната точка на икономикса е външна – нещата се случват вън и независимо от нас. Ние, т.е. предприемача или търговеца, гледаме на икономиката отстрани. Затова цените СЕ покачват и „ние“ т.е. търговеца или предприемача нямаме влияние над тях. Правилната гледна точка, тази на обществото е на вътрешен наблюдател. Тогава икономиката не ни се случва, а ние я правим. Следователно, цените ги вдигат някои от нас. Точно от тази гледна точка разсъждавахме тук.

Действително, нежеланието на икономистите да видят вредата от икономическата печалба не може да бъде обяснено по друг начин, освен с класова пристрастност. Пристрастност подсилена и от факта, че макар и протестантите да успяват да наложат печалбата като богоугодно дело (С цената на един век религиозни войни. Не случайно английската дума за „спекулант“ “profiteer” носи корена на думата „печалба“ – „profit“ ) отношението към нея продължава да е негативно и у печалбарите има желание да не се говори публично за печалба. Нещо повече, обичайното говорене на икономистите обикновено е изпъстрено с класова пристрастност, като се започне от данъците за бизнеса, минималната работна заплата, чуждите инвестиции, инфлацията, та чак до приватизацията – всичко е класово пристрастие представяно за научна истина. Пак според Фурсов, претенциите на идеологията за научност могат лесно да бъдат оборени, тъй като въплътения в нея частен интерес неминуемо внася неистина. Точно така е с икономикса.

Кихано 3 декември 2021

Mankiw, G. (2021). Principles of economics (Ninth Edit). Cengage.
Godley, W., & Shaikh, A. (2002). An important inconsistency at the heart of the standard macroeconomic model. Journal of Post Keynesian Economics, 24(3), 423–437
Mankiw, G. (2019). Macroeconomics (10th edition). Worth Publishers.
Оригинален текст „If economic profit is zero, how can we explain the existence of “profit” in the economy? The answer is that the term profit as normally used is different from economic profit.”
Pearson’s Correlation Coefficient
Frederic S. Mishkin (2019). The Economics of Money, Banking, and Financial Markets, 12 Ed., Pearson

Pearson’s Correlation Coefficient